Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Бил ли е Аликзандър между заподозрените?

— По време на следствието били разпитани и училищните власти в училището на Аликзандър, макар всички да били убедени, че става дума за зрял мъж, за което свидетелствували ръстът и силата му — най-вероятно същият онзи мъж, който бил забелязан предишната есен. Освен това всички ученици били през нощта в спалните помещения. И всички имали алиби, че са били в леглата си по време на нападението.

— Е, това поне е лесно да се уреди. Бил е брат ти, нали?

Спаркс кимна.

— В тялото му се събудил интерес към нежния пол и гладът трябвало да бъде задоволен. Аликзандър рядко сдържаше апетита си, и то само като упражнение по самоконтрол. Той изпитваше презрение към непохватно организираните запознанства с девойки, предлагани от училището и обществото като ритуали по ухажване. Издебнал нещастните девойки и нанасял удара си без колебание и угризения. Моралните задръжки, свързани с подобен акт, попадали изцяло извън догмите на неговата философия. В едно от писмата си той ми писа: „Подобни съображения са само детинско извинение за слабаците и нерешителните. Повечето хора живеят с куража и убедеността на крави, отглеждани за кланицата. Свръхчовекът взема от света онова, което иска — и често светът е преизпълнен с желание да му го даде — без да се вълнува от последиците“.

— Ако не го хванат!

— По негово мнение, шансовете това да стане били твърде малки, за да го е грижа. Той беше невероятно убеден в способността си да надхитри всекиго. Между другото, нападението, за което ти разказах, станало два дни преди да се срещнем с него. Гладкото черно камъче, което ми даде тогава, било взето от коритото на реката, където било озлочестено девойчето, като трофей от победата.

Дойл с мъка преглътна отвращението си.

— Сигурно е станало дума за изнасилването по време на вашето посещение. Не събуди ли то някакви съмнения у родителите ти?

— Убеден съм, че въпреки опита, който имаха — а нали си спомняш, че по отношение на него останали само мрачните съмнения, защото никога нищо не било доказано със сигурност — моите родители тогава още не проумяваха уникалната поквареност на съзнанието на Аликзандър.

Още — Дойл обърна внимание на тази дума.

— Местността наоколо била претърсена с много шум и олелия, но естествено, от нападателя не били намерени никакви следи. Това било престъпление не от страст, а на студена преценка, така че той не оставил никакви улики след себе си.

— И повече не извършил никакви престъпления? — В гласа на Дойл звучеше съмнение.

— Не в този град. И не веднага след това. По искане на Аликзандър неговите професори му уредили да прекара следващото лято в Залцбург с идеята да изучава химия и металургия в местния университет. Той отделил доста време и на шпагата и рапирата, посещавайки знаменитата академия по фехтовка — едно умение, което скоро овладял до съвършенство. Не забравяй… говоря ти за момче на тринайсет години! Дневният му ред бил много стегнат. През деня работел върху научната си подготовка — представяш ли си: едно пале сред посивели бради и коси измисля нови съединения, получава нови сплави в лабораторията и трупа знания, които още тогава вече били енциклопедически. А нощем… нощем шлифовал уменията си да се прокрадва незабелязано. Аликзандър свикнал организма си да има нужда от малко сън — час, най-много два — което му оставяло цялото време след полунощ до изгрев-слънце да броди, където пожелае. Но нощните му занимания били също така целенасочени като научните и имали за задача да поставят на изпитание хладнокръвието му и да калят нервите му.

— Как по-точно?

— Влизал в чуждите домове. Седял с часове в спалните им. Сливал се със сенките по ъглите. Хората минавали на сантиметри от него, а сърцето му не ускорявало ритъма си. Наблюдавал ги да спят, взимал малки доказателства за посещенията си — да, своеобразни трофеи, той винаги постъпвал така — но сред тях никога нямало ценни предмети, чиято липса можела да се забележи. Зрението му постепенно се приучило да прониква в тъмнината с лекотата, с която другите виждали по пладне. Започнал да предпочита тъмнината пред дневната светлина, така че прекарвал часовете на деня изключително в затворени помещения и потъвал в изучаване на науката. Към края на това австрийско лято Аликзандър можел да се движи в нощта като дух — безшумен и невидим… Нощта преди отпътуването си за Англия си позволил единственото утоляване на апетита, които сдържал през всичките тези месеци. Имало едно особено момиче, в чиято спалня случайно попаднал още в началото. Обичал да я гледа как спи — това толкова силно го възбуждало, че той често я посещавал, без да го усети. Била русокоса девойка на седемнайсет години, дъщеря на проспериращ бюргер и притежавала изключително съблазнително тяло, чиято притегателна сила се увеличавала от това, че тя не съзнавала красотата му. Интересът му към нея се развил в перверзна форма: той започнал да я следи през деня. Открил тръпката да стои до нея в магазина, да се разминава с нея на улицата и да отговаря на вежливата й усмивка, но така и не намерил куража да я заговори. Струва ми се, че това момиче събудило в гърдите му трепета на истинската любов. Написал няколко стихотворения, посветени на нея. Една нощ оставил една роза във вазата й до прозореца. Аликзандър набирал смелост с всяка поредна визита и започнал да си позволява да отмята завивките и да докосва къдрите й. И докато гледал възлюблената си да спи, той започнал да усеща как всеки неин несъзнателен жест събужда у него все по-силно желание. Бленувал да й се разкрие, да я притисне до себе си и да се слее с нея. Но идвал денят и Свръхчовекът изпитвал презрение към тези чувства, надигащи се от кладенеца на душата му: недопустимо било да допусне да стане уязвим пред прищевките на друго сърце… И така, през последната нощ на престоя си в Австрия Аликзандър се вмъкнал в стаята й за последен път. Напоил кърпичката си с хлороформ и я притиснал върху прекрасните устни на възлюблената си. Пренесъл я незабелязано от стаята й в близката горичка, нахвърлил се върху нея и задоволил похотта си като нощен демон. Когато й се наситил, отнесъл я още по-навътре, приспивайки я всеки път, когато се размърдвала, завързал ръцете и краката й и нежно я положил върху купчина елхови клонки. Когато изпадналите в паника съселяни на следващия ден най-сетне я намерили, Аликзандър вече бил на палубата на пощенския кораб, на път за Англия.