Марк Фрост - Списъкът на седемте

— И какво пишеше в писъмцето?

— Абсолютно невинна ученическа проза: дневният му режим, предаден в най-големи подробности, победите и горестите в класната стая и на игрището, анекдоти за най-колоритните му съученици, предупреждения какво сам да очаквам от училището, как да се спогаждам с връстниците си и да бъда в добри отношения с учителите — все неща, разказани с уверения тон на по-мъдър, по-зрял от мен брат, възползвал се от шанса да даде напътствия на по-младия си повереник, стъпил на прага на собствената си кариера в образованието. Написано в стил сякаш се познаваме, откакто сме се родили. Приятелски, благодушно, без изблик на особени емоции, доста забавно — накратко казано, точно онова писмо, което мечтаех да получа от идеализирания в мислите ми по-голям брат. Нищо скрито, което би могло да разстрои родителите ми, ако някога намереха това писмо, чиято тайна аз опазих. Нито намек за някакво самосъжаление, че майка ми и баща ми са забравили за него. Никакви оплаквания от тяхната незаинтересованост. Точно обратното — той споменаваше за тях с много уважение и обич, благодареше им за възможностите, които са открили пред него чрез обучението точно в това училище, споделяше, че би искал един ден да им даде повод да се гордеят с него и че мечтае да им се отблагодари хилядократно. Той много ловко бе скрил въдицата точно в последния параграф на писмото. Цялото това простодушие, тази сърдечна радост от откриването на един брат, за когото не е подозирал, всичко това представляваше доказателство колко хитър, не, по-скоро лукав, бе този изключителен човек. Наистина злият му гений намекваше за съществуването си едва в края на посланието.

— И каква бе тя?

— „Макар да е ясно, че всеки трябва сам да се справи със собствените си проблеми, обикновеният факт, че си жив, братко, ми дава онази тайна сила да продължа, която винаги съм търсил“ — Спаркс изрече думите тихо, но с мрачна прецизност. — Стоическият му кураж, подмятането за някакви проблеми, останали неназовани — о, колко сдържано и едновременно с това колко възвишено звучаха тези думи в ушите ми! — а намекът, че аз бих могъл да облекча болката на този бляскав архетип по някакъв достоен за седемгодишно момче начин, ме измъчваше с неподозирана сила. Бях наистина много зелен, за да се противопоставя на искане, отправено по толкова завоалиран начин. Думите му оставяха в мен впечатлението, че той има по-точна представа за възможностите ми, отколкото аз самият. Струваше ми, че в тях звучи обещание един ден той, със своята мъдрост, да ми ги разкрие, да ме поведе към откриването на собствената ми идентичност и аз се надявах да я намеря в партньорство с него… та ако ще би и срещу целия свят. Ако бе поискал от мен, още в това първо писмо, да се хвърля върху острието на щик… е, бях готов да го направя!

— Отговори ли му?

— Завършваше с инструкции как да му пиша, ако реша да го сторя. Училищната управа имаше строги и недвусмислени заповеди от родителите ми да прехващат и да им препращат цялата кореспонденция, пристигаща на името на Аликзандър. Затова аз трябваше да адресирам писмото си до негов съученик — без съмнение е имало цяла групичка негови последователи, готови да му служат вярно по всякакъв начин — и то щяло да му бъде предадено. И разбира се, скритият характер на нашата кореспонденция само подсилваше ентусиазма ми. Писах му веднага и буквално разкрих сърцето си пред него. Целият ми копнеж да имам подобен пример за подражание просто се изля като пролетен ручей. Откровено казано, проявих се като пълен глупак.

— Ти си бил още момче — обади се Дойл.

Но Спаркс не беше готов да се самоизвини по подобен начин. Очите му се бяха свили като карфици и от тях бликаше чиста омраза. Той доизпи на една глътка брендито си и направи знак да му донесат още едно.

— Никога не съм разказвал тези неща на никого. Не съм споменавал дори дума за всичко това.

Дойл разбираше, че Джек няма да потърси утеха в кухото съчувствие, което той можеше да му предложи. Затова премълча. Донесоха питието на Спаркс и той се подкрепи солидно, преди да продължи.

— Изпратих му писмото си. Той естествено бе очаквал отговора ми и бе направил необходимото кореспонденцията ни да продължи. Беше проблематично дали ще може да ми пише, а директното изпращане на такова писмо бе изключено. Измисляйки абсурдна история за родителска жестокост, той бе вербувал братовчеда на един от адютантите си — тих и надежден младеж, живеещ в селото недалеч от нашето имение. Получавайки пощата, носеща подписа на братовчед му — а след първите няколко пробни писма ние си пишехме поне два пъти седмично — този човек яхваше велосипеда си, идваше до имението и оставяше писмата в тенекиена кутия от сладкиши, която бях полузаровил в основата на един стар дъб. От една страна, аз имах отпреди навика често да ходя там, понеже това дърво беше забележителността на имота, а от друга, мястото се намираше извън зоната на пряката видимост от къщата… Така започнахме да си кореспондираме с брат ми. Писмата ни бяха дълги и в тях ставаше дума за какво ли не. Широкият обхват на интересите на Аликзандър, способността му да прониква до скритите механизми на нещата и най-сетне умението му да ми ги обясни на разбираем за мен език, бяха просто поразителни. Той имаше дълбоки познания по история, философия, изкуство и наука. Беше в състояние да въвлече учителите си в дискусия на ниво, което далеч надвишаваше всичко, до което някога са се докосвали в университета, и го правеше така непринудено и с толкова очарование, че те гледаха на него повече като на колега, отколкото като на ученик. Неговото училище в славното си минало бе дало на страната няколко поколения депутати в парламента и не един или двама премиери, и на този фон всички смятаха, че в негово лице имат възпитаник, какъвто се среща веднъж на цяло поколение — обърни внимание колко лесно свикват хората с някои мисли… Но Аликзандър се бе постарал да блести не само в учението, а и в обществото. Той вече бе осъзнал, че крайната цел — а тя бе удивително ясно формулирана въпреки крехката му възраст — ще изисква от него перфектност както в съдържанието, така и във формата: маниери, глас, гардероб. В резултат на тази самодисциплинираност, още на дванайсет години той можеше не само да бъде приет, но и определено да заслужи уважението във всеки клас, както и във всеки кръг от хора, независимо от възрастта. А за да развие физиката, от която имаше нужда, за да постигне целите си, той стриктно изпълняваше система изтощителни упражнения, прекарвайки сам в спортния салон часовете, които другите деца прахосваха на игрището или в срещи с родителите си. И толкова фанатично се придържаше към собствената си програма, че на тринайсетгодишна възраст го бъркаха с двайсетгодишен младеж. И какъв бе резултатът от този стремеж към самоусъвършенствуване… към усвояване на неговата религия, ако предпочиташ? Той гледаше на конвенционалните обреди на християнството, които му се налагаше да изтърпява, като на досадни неудобства, ако не и с истинска подигравка. Знам това, защото го споделяше с мен в писмата си. Рисуваше сам себе си като аватар 11 11 Пълно олицетворение на една идея. — Б.пр. на самоусъвършенстването: първият от новата раса — тази на по-висшия човек. Успях да възприема неговите идеи, без родителите ни да забележат, и това промени юношеските ми години. Искрено смятах да стана негово точно копие. Превърнах се в негов ученик.