Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Ти? — тихо попита Дойл.

Спаркс поклати глава.

— Сестра ми. Даже имала и име: Мадлейн Роуз. Китайският диктатор бил достатъчно мъдър да почувства, че когато врагът има преимущество, най-добре е да отстъпи и да изтегли войските си, за да може да атакува друг ден. Така че се усмихнал и не изразил никакъв протест пред това ужасно предизвикателство, но бил напълно наясно с опасността, която го грозяла. Прикрил отвращението си, че такова дребно и безпомощно създание може да упражни влияние, достатъчно да заплаши славното му царуване до момента. Как било възможно това изчадие така недвусмислено да хипнотизира жената, която поне досега го боготворяла безрезервно? Момчето напуснало спалнята, а картата на света в главата му била натрошена на парчета. Но то с нищо не дало дори и намек за чувствата си. Инстинктът му за оцеляване му казвал, че най-безопасната стратегия срещу безпрецедентното предизвикателство била да накара поданиците си да продължат да вярват, че нищо не се е променило — нито в кралството, нито в самия крал. Така, в надежда, че побърканото захласване на майка му по претендента ще отмине, както отминава треска, изтекла седмица, после втора, след това цял месец. Изучавал противника си безстрастно, задоволявайки любопитството си по отношение на слабостите му, и карал майка си да вярва, че той също намира отблъскващия лигав вързоп така възхитителен, както и тя. Дори понесъл колективното робско преклонение на поданиците си пред хипнотичното въздействие на малкото чудовище, макар да намирал за нетърпима склонността на тези тъпи жени да дърдорят безкрайно с него на тази тема! Оставял ги да си говорят, наблюдавал съперника да се радва на обичта им и не спирал да мисли за отмъщение. Постепенно спечелил доверието на майка си, окуражавал я да му говори за нещото и се надявал, че някак ще намери ключа за ужасната му власт над хората. Изучил дневния ред на демона: спане, събуждане, плач, ядене, изхождане — с това способностите му май се изчерпвали, — но мистерията на магнетичното му въздействие оставала неразгадана. С натрупване на това знание нараствала и неприязънта му, а с нея и решимостта да предприеме някакви действия — бързи, решителни и безмилостни… Не след дълго, в една топла лятна нощ, когато всички в къщата легнали да почиват, той се прокраднал в спалнята на майка си. Тя изглеждала дълбоко заспала. Чудовището лежало в люлката си по гръб, било будно, хилело се с беззъбата си усмивка, гукало, щастливо подритвало с ръчички и крачета и сякаш арогантно вярвало в собствената си неуязвимост пред хорската подлост, която китайският диктатор бил склонен да вижда зад всяко усмихващо се човешко лице. Лунен лъч осветил очите му, за миг погледите им се срещнали и той усетил как стоманената му решимост е на прага да се стопи… почувствал през тялото му да минава вълна на съжаление и срам от омразата му към това малко създание, приискало му се да го подържи в ръцете си и да позволи на щастието, което се излъчвало от него, да го обгърне с топлата си, благотворна и изцеляваща сфера на любов и прошка. Почувствал се неудържимо притеглен в орбитата на чудовището, където били попаднали толкова много хора преди него, и едва в последния миг успял да откъсне погледа си. Ужасил се, осъзнавайки как без малко сам не попаднал в клопката му. И за пръв път осъзнал напълно опасността, която представлявал малкият демон.

— Не… — изтръгна се от устните на Дойл.

— Взел една малка сатенена възглавничка, сложил я върху лицето на нещото и я натискал, докато то не спряло да рита с крачета и ръчички и не застинало неподвижно. Не се чул нито звук, но в мига, в който умряло, майка му се събудила с писък на уста! Колко зловредно било въздействието му! Поддържало връзка с нея до самата си смърт. Китайското императорче избягва от стаята — майка му го е видяла да се надвесва над люлката, в това няма никакви съмнения — но когато тя станала и видяла неподвижния резултат от нощния му труд, мозъкът й превъртял. Тя надала толкова сърцераздирателен писък, че ако можел да стигне в нощта до небесните врати, сигурно би ги изкъртил. Момчето легнало разтреперано в леглото си, а риданията на майка му се забивали дълбоко в леденостудените ъгълчета на сърцето му. Щял да съхрани този звук в паметта си и през идните години той щял да му доставя по-голямо наслаждение от хиляда целувки наведнъж… Майка му припаднала. Минути по-късно цялата къща се потопила в море от скръб. За изненада на императора, той трябвало да изтърпи утешенията на потресените си поданици — тъпи селяни, внушили си, че и той трябва да е опечален колкото тях. Но озадачеността, с която реагирал, изглежда само затвърждавала това тяхно убеждение и те го притискали още по-силно към развълнуваните си гърди. Майка му отново изчезнала в усамотение. Но този път жените с готовност му докладвали за състоянието й: днес отново се влошило, през нощта не била добре… този път успяла да си почине… тази сутрин отново не приела храна. Радвал се на начина, по който тази жена приемала справедливото си наказание. Изтекла една седмица и тогава се върнал баща му: той така и не бил видял узурпатора. Очите му потъмнели от състрадание, когато приветствал малкия крал, но след като прекарал един час зад затворената врата на спалнята на майка му, той излязъл, отишъл при сина си и го отвел насаме в стаята. Не казал нито дума. Взел брадичката му в ръка, повдигнал я и задълго впил в очите му поглед, изпълнен с подозрение. Този поглед издавал, че майка му наистина го е видяла онази нощ, но в него се четяла и известна неувереност, да, подозрение имало, но не и обвинение. Кралят знаел как да охранява входа за мястото, където криел своята тайна. Не издал пред баща си нищо: нито съжаление, нито слабост… нито някакво човешко чувство. Гол поглед — открит и безизразен. Момчето усетило как нещо измества подозрението в погледа на баща му. Там се появил страх. Баща му знаел. А момчето знаело, че той е безсилен срещу него. Мъжът излязъл от стаята. А кралят разбрал, че бащата никога вече няма да отправи предизвикателство към неговата власт… Погребали нещото в светлолилав ковчег, украсен с венци от пролетни цветя. Момчето тихо стояло, наблюдавало безстрастно как поданиците му вият от скръб, позволявало на минаващите покрай гробчето да слагат ръце на главата му, от една страна, прощавайки им по този начин за сторените от тях грехове, а от друга, гледайки на това като на знак на преклонение пред единствения им и истински господар. След погребението майка му отново излязла сред хората, но той почувствал, че между тях нещо непоправимо се е променило. Тя никога вече не го погледнала с онази любов от времето преди появата на претендента. Всъщност изобщо отбягвала погледа му. Повече не му разрешавали да влиза в спалнята й. През следващите няколко дни станал неколкократно свидетел на тихи разговори между родителите му с много сълзи, които мигновено се прекъсвали, когато присъствието му бивало забелязвано, но той бил уверен, че не го заплашват никакви открити действия. Бащата се върнал към задълженията си в Египет. Момчето прекарвало все по-дълго и по-дълго в изолация, която му допадала, отдало се на учение и самовглъбение, по време на което усещало колко много е пораснала силата му. С течение на времето пелената на мълчанието се разпростряла от майка му върху останалите поданици в кралството му. Вече нямало никакви преструвки, че го обичат. Отношенията му с по-нископоставените се свеждали до две неща: власт и доминация. Той притежавал неограничен запас и от двете. Тронът отново бил негов.