Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Мили боже! — промълви Дойл, изтривайки една сълза от окото си. — Господи, Джек…

Но Спаркс изглеждаше удивително неразвълнуван от собствения си разказ. Той спокойно отпи от питието си и продължи студеното си безстрастно изложение:

— През следващото лято жената установила, че отново е бременна. Новината останала скрита от момчето, а като допълнителна предпазна мярка няколко месеца преди раждането и доста преди състоянието й да стане очевидно, багажът на Аликзандър бил събран и той бил изпратен в интернат. Момчето отдавна жадувало да разшири сферата на своето влияние отвъд стените на градината. „Свежа кръв“, казвал си той, жадно разглеждайки приветстващия го нов свят, населен не само с възрастни, които не били в състояние да го затруднят с нищо сериозно, но и с цели батальони момчета на неговата възраст, които сигурно щели да се противопоставят на сетивата му с твърдостта на нешлифован диамант. Какво предизвикателство! Едва ли щял толкова леко да убеди глупаците да сложат корона на лисицата и да й издигнат трон в курника. Както и да е, на следващата пролет, далеч от Аликзандър, се родил втори син.

Този път Дойл премълча въпроса си.

— Да, Дойл. На сцената излязла моя милост.

— И пуснаха ли го някога близо до теб?

— О, и двамата научихме за съществуването на другия едва след много години. Аликзандър оставаше в училище както по време на сроковете, така и през ваканциите… дори Коледната. А през лятото го изпращаха при наши далечни роднини в Европа. Родителите ми го посещаваха веднъж годишно — в продължение на една седмица по Великден. Баща ми, който бе служител в дипломатическия корпус, се пенсионира, за да бъде близо до майка и мен. И въпреки че лошото веднъж вече се бе случило, двамата успяха да намерят мъничко утеха в семейството, което сами си създадохме. Поне на мен така ми се струваше тогава, но аз все пак не знаех нищо за миналото. Чувствах се добре и се радвах на обичта им. Изобщо не подозирах за съществуването на брат ми, докато не стана време и аз да тръгна на училище. Един ден един работник от конюшнята — човек на когото доверявах малките си момчешки тайни и когото обичах най-много измежду цялата прислуга, се изпусна и спомена за момче на име Аликзандър, което преди много години яздело конете. Родителите ми не бяха изговаряли това име, но когато ги изправих пред факта, че в конюшнята ни е влизало и друго момче, те признаха за съществуването му. Аз, разбира се, не възприех сдържаността им по въпроса като резултат от някакви по-специални чувства по отношение на Аликзандър — безсмислено е да ти обяснявам, че никой никога не обели дума за покойната ми сестричка — но след като научих, че имам по-голям брат за когото не знам нищо, щях направо да умра от любопитство. И понеже скоро ми стана ясно, че те няма да го задоволят, започнах неуморно да разпитвам слугите за това тайнствено момче. Те обаче явно бяха получили заповед да не говорят нищо на тази тема, така че завесата от мълчание около личността на Аликзандър само допълнително разпалваше интереса ми. Напразно опитвах да се сдобия с адреса му, за да мога тайно да му пиша. Отправях молитви към Бог колкото може по-скоро да ме запознае с момчето, което, бях убеден, че съществува единствено, за да ми служи като компаньон, защитник и съучастник в поразиите, които вършех.

— Но така и не го научи, нали? — попита Дойл, обезпокоен от възможността за подобно развитие на нещата.

— Едва след две години непрестанно умоляване и след шест месеца договаряне. Условията, на които се споразумях с родителите си, бяха следните: не трябваше никога да му пиша, нито да получавам писма от него и не трябваше никога да оставам сам в компанията му. Приех с готовност тези ограничения. Същата година всички заедно отидохме да посетим за Великден брат ми. Бях на седем години, а той на тринайсет. Запознахме се официално, със стискане на ръцете. Той беше крайно впечатляващ — висок, як, с черна коса и очи, от които не можеше да откъснеш поглед. Струваше ми се, че е роден да бъде душата на всяка компания. Родителите ни не смееха дори да помислят да ни оставят сами, но след няколко часа, през които той излъчваше наслаждение от нашата компания и особено от моето присъствие там, тяхната бдителност поотслабна. Така че когато се връщахме от празничния обяд и завихме покрай стобора само няколко метра пред тях, брат ми ме дръпна встрани от погледа им, пъхна ми някаква бележка в ръката и настоя да я скрия от тях и да я прочета, когато остана сам и съм абсолютно сигурен, че никой няма да ме види. В допълнение към бележката ми даде и черен излъскан камък, за който каза, че бил талисман и представлявал най-ценното му притежание, така че настоявал да ми го подари. Приех всичко с удоволствие и за пръв път в живота си съзнателно скрих от родителите си нещо важно. Така бе забит първият клин между моя живот и техния, така се отвори първата пукнатина — вярно, едва доловима, и всичко това беше резултат на напълно съзнателна постъпка от страна на брат ми.