Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Не я е убил значи?

— Не. Нито я пребил, както постъпил с другото момиче. Струва ми се, че този път чувствата му били много по-сложни, много по-лични, най-сетне много по-различни от всичко, което бил изпитвал дотогава. Двете войнстващи половини в душата му не можели да надделеят една над друга и този път инстинктът да смачка и унищожи се оказал по-слаб. След завръщането си Аликзандър ми писа за „летния роман“. А когато аз му отговорих с, предполагам, значителна доза скептицизъм — а може би по-скоро невежество, защото всичките ми знания за отношенията между мъжете и жените идваха от онова, което той ми бе разказал — той ми изпрати като доказателство — отрязан кичур от косата й.

— Винаги се е опитвал да те направи свой съучастник.

— Но колкото и малко да знаех, в момента, в който усетих онази руса къдрица върху дланта си, през тялото ми за пръв път мина неспокойната тръпка на някакво зловещо предчувствие за истинската същност на брат ми. Нещо неприятно се излъчваше от онази къдрица… може би някакъв нематериален остатък на страдание. Някак почувствах, че нещо не е наред. Опитах се да го изхвърля от мислите си, да го потопя в потока край стария дъб и цяла седмица не писах на Аликзандър. В следващото си писмо той не спомена повече за нея, нито изрази някакво неудоволствие, че не съм му отговорил, и нещата продължиха както си бяха. Аз с облекчение зарових безпокойствата си, решавайки, че нещо ми е станало. Подновихме кореспонденцията си…

Сервитьорите намалиха светлината на газовите лампи в салона. Оркестър в другата стая засвири валс от Щраус. Симпатични двойки излязоха на дансинга. Веселото настроение, обхванало присъстващите, въртящите се около тях танцьори някак не се връзваха с личната трагедия на Спаркс. Той беше забил поглед в чашата си, чертите на лицето му се бяха изопнали, погледът в очите му беше трескав.

— Така продължихме. С писма. Посещения по Великден. Единственото прекъсване бе, когато заминах с родителите си за Европа. Но дори тогава, като се завърнахме, ме чакаше цял куп писма. Аликзандър се държеше с мен напълно коректно — впрочем, както и аз с него — винаги искаше да чуе как се развивам и никога не престъпи границите, които нашите родители така зорко следяха да не бъдат нарушени. Никога не прояви нещо по-различно от братска загриженост по отношение на мен. Или поне така предполагах. Сега осъзнавам, че той е сравнявал темпа на моето развитие със своето, използвайки записките, които старателно си бе водил. Бях нещо като опитен плъх в лабораторен експеримент… мисля, че искаше да се убеди в правилността на собствените си методи за възпитание на подрастващия Свръхчовек. Струва ми се, че държеше още да се убеди, че скоростта на моя напредък изостава от неговата собствена — той съвсем не беше от онези учители, които биха се радвали, ако учениците им ги надминат… Когато влезе в последната година на гимназията, а аз израснах до неговата възраст и размери от времето на нашето запознаване, потокът писма от него секна без никакво предупреждение. Писах му неколкократно с все по-нарастващо безпокойство. Никакъв отговор. И още по-зле — никакво обяснение. Чувствах се като че ли ми бяха отсекли един от крайниците. Писах и пак писах, умолявайки го да ми отговори, да ми каже какво прегрешение съм извършил. Защо се бе отказал от мен?

— Сигурно е изпълнил задачата си по отношение на теб.

— Не. Намерението му бе да ме шокира, да ми демонстрира колко бързо може да оттегли благоволението си, да посее семето на ужаса в душата ми и да затегне по този начин примката си, като ме направи още по-зависим. Изминаха четири месеца. Въображението ми роди хиляди варианти на катастрофи и нещастия и така стигнах до един момент, в който вече бях готов да се отърся от личната отговорност, решавайки, че за случилото се по някакъв начин са виновни родителите ми. Приех, че са разкрили връзката, която поддържахме, и са предприели решителни мерки да я прекъснат, като например са преместили Аликзандър някъде далеч. Започнах действително да допускам, че те наистина са толкова непочтени и отмъстителни, колкото той деликатно бе започнал да намеква в писмата си през последната година. Безрезервната обич, която видимо изпитваха към мен, не можеше да разсее тези подозрения, а напротив, само ги засилваше. Винаги когато се осмелях да се осведомя за неговото здраве, а аз не смеех да го правя прекалено често, те ме уверяваха, че Аликзандър бил добре и в цветущо здраве. Знаех, че това е само лъжа! Той сигурно страдаше, откъснат от мен вследствие на някакви мерки, които те бяха предприели, почти усещах със съществото си, че той е също така отчаян и нещастен. Исках да им отмъстя, без да им доставям удоволствието да се уверят, че са ме наранили, така че започнах да крия чувствата си от тях, издигайки помежду ни същата каменна стена на вежливо безразличие, което бях видял Аликзандър да прави в тяхно присъствие. Те веднага доловиха, че има нещо не наред, но аз отказах да се поддам на умоляванията им и отхвърлих съмненията им, че съм се разболял. През цялото време не спирах да броя дните до Великден, когато аз и Аликзандър най-сетне пак щяхме да сме заедно. За мое удивление родителите ми не направиха дори опит да отменят срещата, но това само затвърди убеждението ми, че подлостта им е от най-висша категория… Когато най-сетне се видяхме, Аликзандър не показа ни най-малко недоволство от тях и се държа с мен все така сърдечно както винаги досега. Помня, че седяхме на верандата, пиехме чай от хибискус — какво олицетворение на идеала за английско семейство! — и дискутирахме предстоящото постъпване на Аликзандър в университета. Събрах всичките си ресурси за самоконтрол, на което Аликзандър ме бе научил така добре, и се възпротивих на всички импулси да го дръпна настрани и да измоля от него истината за отдръпването му. Непоносимо дългият следобед се изнизваше и едва към края му най-сетне ни се откри дългоочакваната възможност да разменим няколко думи насаме. Вече бе станало традиция да се връщаме пеша през градините, разделени на двойки: братята — десетина крачки напред, родителите — след тях. Нито лицата, нищо жестовете ни издаваха каквото и да било. Той каза само няколко думи, но те отекнаха в мен точно с онзи заговорнически тон, който жадувах да чуя от месеци: „Направи така, че да заминеш това лято за Европа. През юли. Сам!“. Предложи да опитам със Залцбург, известен с музикалната си академия. Искането му ме изуми. Как да го направя? С какви средства? Идеята далеч надхвърляше възможностите ми да я осъществя. Той каза, че всичко зависело само от мен, но да съм имал предвид, че това щяло да бъде най-сериозната задача, която щял някога да ми възложи. Заклех му се, че ще опитам. Че ще направя всичко по силите ми. „Трябва да успееш — настоя той — На всяка цена.“ В този миг родителите ни се показаха иззад завоя и това беше краят на тайния ни разговор.