Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Не си спомням…

— Чуй ме: продал си земя на север, която ти е била прехвърлена, а преди е принадлежала на твоето семейство. Продал си я на един човек — генерал Дръмънд.

— Генералът! — Никълсън вдигна поглед: глупав, но едновременно с това благодарен. Бе чул нещо познато.

— Спомни ли си, Чарли? Помниш ли генерала?

— Генералът дойде тук. Заедно с жена ми.

— Генералът е приятел на жена ти, така ли?

— Да, да, те са много добри приятели. Генералът е много добър човек… носи ми сладкиши. Веднъж ми подари пони. На петна. Кръстих го Уелингтън. — Никълсън оживено бърбореше, връщайки се все по-назад в детството си. Онова, което го бе крепяло възрастен по време на обсадата на Топинг, сега бързо се изпаряваше пред очите им.

— Накарал те е да подпишеш някои неща, нали, Чарли — говоря за последното идване на генерала тук. Юридически документи. Листове хартия.

— Да, бяха много, много документи. Казаха ми, че трябва да ги подпиша или ще ми вземат понито — обясни той и отново се разплака.

— И веднага щом подписа документите, жена ти те напусна, нали? Заминала е с генерала?

— Да, сър.

— И е взела и сина ти с нея?

— Д-да, сър.

— От колко време бяхте женени?

— Четири години.

— Живя ли тя през цялото време тук с теб в Топинг?

— Не. Идваше и си тръгваше.

— Къде е отивала?

— Не ми казваше.

— С какво се е занимавала жена ти, преди да се ожениш за нея?

Никълсън безпомощно поклати глава, за да покаже, че няма и най-малка представа.

— Разказвала ли ти е нещо за семейството си?

— Каза, че семейството й притежава… издателска къща.

— В Лондон ли? — не можа да се сдържи Дойл.

— Да, в Лондон — отговори Никълсън, готов да се отнесе сервилно към когото и да било.

— Къде в Лондон, Чарли? — пое отново разпита в ръцете си Спаркс.

— Ходил съм там само веднъж… Срещу големия музей…

— Ръсел стрийт?

Никълсън кимна. На вратата силно се почука.

— През прозореца! — извика Бари от коридора.

Някъде отдолу се разнесе звън на строшено стъкло.

Спаркс отиде до прозореца и дръпна тежката завеса. Дойл застана до него.

Едрият, облечен в черно мъж от странноприемницата и Кеймбридж пресичаше двора, насочвайки се към входната врата. Зад него и разпръснати встрани като ветрило вървяха половин дузина от сивите качулки.

— Този път са повече — хладнокръвно отбеляза Спаркс.

— Тя е, нали? — извика Никълсън, обхванат от ужас. — Тя е! Дошла е за мен!

— Чарлз, налага се да те напуснем. — В гласа на Спаркс се долавяше известно съчувствие. — Зареди револвера си, заключи вратата след нас, не отваряй на никого и… честита Нова година.

Спаркс му хвърли патроните и бързо се отправи към вратата. Двамата с Дойл се справиха с множеството резета и ключалки за секунди, после излязоха при Бари, който ги чакаше в коридора. Дойл хвърли зад гърба си един последен поглед и видя клекналия лорд Никълсън да събира разпръсналите се по пода патрони.

— Донесох и чантите — обясни Бари, докато тичаха по коридора. Отидох да се погрижа за конете и видях онзи да се носи стремглаво по входната алея.

— Всички изходи ли са блокирани? — попита Спаркс и изтегли тънкото острие на рапирата.

— Да. Загубихме каретата. Качулките са много.

— Успя ли да отвориш онази врата в килера за провизии?

— Остана ли ми време? — отговори с въпрос Бари, позволявайки си за пръв път да покаже емоция.

— Побързай, Бари, вратата няма да ги задържи дълго.

— Не трябваше ли да вземем и лорд Никълсън? — сети се Дойл.

— Той е направил достатъчно поразии.

— Но те ще го убият…

— Този човек отдавна вече не може да бъде спасен.

Спуснаха се на бегом по стълбите и на един дъх прекосиха огромния салон. Някой нанасяше тежки удари по вратата. По цялата широчина на фасадата прозорците се пукаха с трясък. Някаква ръка се промуши през един от отворите и потърси опипом ключалката. Бари тичаше напред и без колебание ги преведе през плетеница от стаи до кухнята и килера.

— Вижте тук!

Той смъкна чувала брашно от едната полица и едновременно с това отсрещната стена се вдигна и се скри в тавана. Зад нея се намираше тайнствената врата, за която им бе споменал.

— Много хитро — изкоментира Спаркс. — Бих искал да поздравя архитекта.

— Ключалката е по-добра, отколкото на банка — сухо допълни Бари, после разгъна комплект от инструменти и се захвана за работа.

Силен трясък от вътрешността на къщата им показа, че нападателите са преодолели загражденията.