Марк Фрост - Списъкът на седемте

Към вратата се приближиха нечии стъпки. Няколко резета щракнаха.

— Ако изобщо има нещо, което не понасям, тлъста гадино — гласът беше набрал височина и сила, — това е някой нескопосано да продължава да ме лъже! — Щракнаха още резета, последвани от няколко ключалки. — Няма никакъв прием, няма гости, няма и обяд и ако чуя още една дума от отвратителната ти уста за тази фантасмагория, със собствените си ръце ще извия свинския ти врат, ще сваря трупа ти и ще използвам лойта ти за коледни свещи!

Вратата се разтвори и пред тях се появи среден на ръст и телосложение мъж. Приятните му черти бяха обрамчени в ореол от диво разпръснати руси коси и брада, които явно отдавна не бяха помирисвали гребен или четка за коса. Веждите му отскочиха удивено нагоре. Очите му бяха изпъкнали, пъстри и светли. Носът беше ястребов. Беше поне на четиридесет години, но чертите на младежкото му лице бяха запазили мекота, дължаща се не толкова на аристократично възпитание, колкото на упоритото нежелание да се приеме житейският опит. Беше облечен в халат от черна коприна, под който се виждаше риза. Обут бе в клин за яздене и носеше особени ботуши с коркова подметка. И най-важното — държеше в ръце ловджийска двуцевка, цевта на която се намираше на педя от лицата им.

Никой не помръдваше.

— Лорд Никълсън, предполагам — проговори накрая Спаркс вежливо и сдържано като мисионер на повикване.

— Ти не си Ръскин — убедено каза Никълсън и явно неспособен да се сдържи при произнасянето на противното му име, уточни: — Този дръвник.

— Барон Еверет Гаскойн-Пуж — каза Спаркс с интонацията на заклет денди и извади новогодишната покана със сардонично безразличие. — Разбрах, че си отменил приема, стари приятелю, но моята покана по някакъв начин се е промъкнала през мрежата.

— Така ли? Много странно. Но… няма значение, влезте, влезте! Очарован съм! — възкликна Никълсън, превръщайки се в преливащ от щастие домакин.

— Чантите, Гомперц — отсече Спаркс, без да се обръща към Дойл, който със сепване осъзна, че от него се очаква да се впише в натрапената му роля.

— Веднага, сър — отговори Дойл.

Той вкара своята чанта — тя бе единствената, която носеха със себе си — през вратата, а Никълсън бързо затвори и залости с резетата. Имаше поне шест и той се погрижи за всичките.

— Вече бях изоставил всякаква надежда, нали разбирате — каза жизнено Никълсън и разтърси енергично ръката на Спаркс. — Не очаквах, че ще дойде някой. Постарах се да забравя за това. Така че удоволствието, което ми доставяте, е напълно изненадващо.

„Ако изобщо някога има индивид, който по-отчаяно да се нуждае от компанията на себеподобни — помисли си Дойл — надявам се никога да не го срещна.“ Високомерният гняв на лорд Чарлз Стюарт Никълсън по отношение на прискърбно себеотрицателния му слуга веднага бе събудил неприязънта на Дойл към него.

Намираха се в стая с висок таван, в която благодарение на спуснатите тежки завеси на прозорците и средновековната мебелировка цареше мрачна атмосфера, пропита с миризма на урина и пот, предизвикана от изживян страх. Подът беше посипан с натрошени чаши и чинии, както и с остатъци от храна: кокали, трохи от сладкиши. Над слабия огън в камината висяха саби и кинжали в компанията на покрита със сажди и очукана ризница.

Никълсън трескаво търкаше ръце.

— Малко бренди? — предложи той, като свали запушалката на кристалната гарафа и щедро наля в две чаши, без да чака отговор. — Защото аз ще пийна. — И той отпи голяма глътка и доля чашата си, преди да е подал втората на Спаркс. — Наздраве!

— Благодаря — промърмори Спаркс незаинтересовано и се настани по-удобно в едно от креслата пред камината.

— Защо не изпратим вашия човек долу? — каза Никълсън, отпусна се срещу Спаркс и отпи жадно от чашата. — Сигурен съм, че некадърникът Ръскин има нужда от малко помощ.

— Не — отговори Спаркс с точната доза властност. — Може да имам нужда от него.

— Отлично — съгласи се Никълсън, отстъпвайки пред по-висшия ранг, който подсказваше индиферентността на Спаркс. — Кажете ми, как мина пътуването ви?

— Уморително.

Никълсън кимна като кукла на конци. Седеше на ръба на креслото, очите му бяха широко разтворени в израз на ентусиазъм, какъвто не изпитваше. Отново отпи и избърса влажните си устни с ръкава.

— Ето че дойде и Нова година, а?

— Хм — неопределено отговори Спаркс, апатично оглеждайки стаята.

— Видяхте ли ботушите ми? — Никълсън вдигна полите на халата си като кокетка, повдигна крак и го завъртя. — С подметка от корк. Не провежда електричество. Три чифта чорапи. Не, сър. Аз няма да умра от електрически ток. Дори и да кара влаковете да вървят по-бързо. Ха!