Марк Фрост - Списъкът на седемте

— В момента единственият слуга на господаря си. Някога тук е имало трийсет прислужници. А сега… не би могло да се каже, че атмосферата е особено оживена, нали?

Стигнаха до разклонението точно когато Бари се качваше по стълбите.

— Домът е напълно празен. Обкован с дъски отвътре — започна Бари. „Говори напълно по същество, за разлика от брат си“ — помисли Дойл. — В кухнята е хаос. Купища неизмити съдове.

— Дело на бедния Ръскин, без съмнение — отбеляза Спаркс.

— И две странни неща — продължи отчета си Бари. — Във всички коридори и по праговете е насипана сол…

— Да, а другото?…

— В кухненския килер намерих фалшива стена. Зад нея има врата…

— За къде?

— Не можах да я отворя без инструментите. Ако се съди по миризмата, води под стълбите.

— Към избата?

— Вече бях в избата. Не е към никаква изба. Освен това под нея духа странен вятър.

Изведнъж Спаркс силно се заинтересува.

— Донеси ни чантите от каретата, Бари. И… отвори онази врата!

Бари вдигна два пръста до козирката на шапката си и тръгна надолу по стълбите.

— Добре, щом сме на единно мнение, че Ръскин е бил през цялото време вътре, а и не би било по силите му да го стори, кой тогава е изсякъл дупката в стената? — запита Дойл, когато двамата продължиха по коридора.

— Трябва да е бил нашият покоен приятел от конюшнята — лакеят. Името му е Питър Фарли — отсъствал е по работа, трябвало е да докара тук четири коня от семейното имение в Шотландия — обясни Спаркс и подаде на Дойл сгънат лист.

— Какво е това? — попита Дойл, после разгъна листа и го зачете.

— Товарителница: списък на имената на конете, техните описания, анализ на здравословното им състояние. С подписа на Питър Фарли. Намерих я в джоба на палтото на мъртвеца, окачено в стаята на конярите. По някое време през последните няколко дни — надявам се следваш мисълта ми — Фарли се е върнал заедно с конете. Стената е била издигната, докато го е нямало. Съвсем очевидно е, че хората тук са били обладани от някаква лудост. Та той е водел със себе си четири породисти коня и е трябвало да се погрижи за тях след дългия път… а кой знае, може тук да го е очаквала жена му или дори семейството му. Налагало се е да проникне някак вътре.

— Затова е изсякъл онзи отвор, а не се е опитал да изкатери стената.

— Натрошеното стъкло е имало за цел да обезкуражи именно подобни опити. Освен това… припомни си размера на дупката.

— Достатъчно висока и широка, за да мине кон.

— Работил е бързо и се е трудил почти цял ден. Трябвало е да прибере конете на сигурно място: около дупката има голям брой дълбоки отпечатъци от копита.

— Нещо ги е подплашило. Нещо, което се е приближавало и те са го виждали.

— За нещастие на нашия смел коняр, отворът, който е изсякъл в стената, за да спаси конете, е станал причина за смъртта му.

— Откъде следва това?

— Помисли: дупката е изсечена, той отвежда конете в конюшнята, която намира изоставена, но иначе непроменена. Не посмява да влезе в сградата — не му е там мястото, той е обикновен човек и неговият свят е онзи обор. Щом господарят се е смахнал и е решил да си построи висока стена, е, това си е негова работа. Той прибира конете, подсушава им потта и ги нахранва. Прави си чай и си стопля малко баница с месо. В този момент чува нещо навън, нещо, което подплашва конете, така че той оставя вечерята си на масата и отива в обора, където е убит от нещо, проникнало тук през неговата дупка в стената.

— Горкият нещастник. Какво ли му се е случило?

Вече бяха стигнали до края на коридора и стояха пред вратата, която според Ръскин водеше към стаите на господаря. Подът в тази част на коридора бе плътно посипан със сол.

— Но какъв е смисълът от тази сол? Каква защита може да обезпечи тя и срещу кого? — чудеше се Спаркс.

Разнесе се силен трясък от счупване на някакви съдове, последван от гневен вик откъм стаята.

— Глупости! Тъпотии и дивотии! Ха!

Спаркс сложи пръст на устните си, молейки за тишина, и почука на вратата. Никакъв отговор, но шумът вътре стихна. Той почука пак.

— Наред ли е всичко, сър? — попита Спаркс, невероятно точно възпроизвеждайки гласа на Ръскин.

— Махай се! Върви си играй на влакчета!

— Извинете, сър — Спаркс продължаваше с изненадващата имитация, — но някои от гостите вече пристигнаха. Искат да ви видят.

— Гости ли? Гостите са пристигнали? — отекна гласът с равни дози недоверие и презрение.

— Да, сър, и обядът е готов. Време е да се поднесе, а нали знаете какво отвращение предизвиква у вас едно студено блюдо! — Ако си затвореше очите, Дойл никога не би допуснал, че дебелият нещастник не е наблизо.