Марк Фрост - Списъкът на седемте

Звукът на собствения му глас го шокира до такава степен, че той сви устни в изумено „О“.

— Ти не си готвачът — повтори му Спаркс, за да изчистят всяка възможност за съмнение.

Мъжът енергично разтърси глава, за да разсее възможните съмнения, а после изплашен, че може да бъде разбран неправилно, не по-малко енергично кимна, съпровождайки тези жестове със серия нечленоразделни изхърквания, изгрухтявания, измучавания и други животински звуци, ясно давайки да се разбере, че определено не се е съвзел до степен, позволяваща му да постигне толкова бързо нов връх на артикулацията.

— Да не би някой… да те е сбъркал с готвача? — попита озадачен Дойл.

Мъжът кимна с възможно най-нещастен вид и пак разтърси глава: провисналите му бузи се развяха като листа на лавандула.

— Искам да съм абсолютно сигурен, че ние всички говорим за едно и също — намеси се Спаркс и погледна съучастнически Дойл, — а именно, че вие, сър, в никакъв случай… не сте готвачът.

Рационалността в думите на Спаркс като че ли заби чеп в избитата канелка на нещастието на този човек, водните ефекти започнаха да намаляват. Тресящата се плът бавно се успокои. Той погледна в скута си и искрено се изненада като видя в огромните си ръце сосиерата… после бавно започна да я лъска отново, защото какво друго може да направи някой със сосиера в ръцете си?

— Как се казваш, добри човече? — тихо попита Спаркс.

— Ръскин, сър.

— Да разбирам ли, че ти работиш за този почтен дом, Ръскин? — продължи Спаркс.

— Аз съм икономът тук, сър. Отговарям за килера с провизии, съдовете и миялната — поясни Ръскин без следа от гордост. — Издигнах се дотук от помощник по подсушаването. Бях на четиринайсет години, когато дойдох в имението. Господарят и аз израснахме заедно… в известен смисъл.

— Защо лъскаш приборите точно сега, Ръскин? — запита Спаркс някак между другото.

— Трябва да се направи, нали така? — отговори спокойно Ръскин. — И няма кой друг да го свърши, не виждате ли?

— Вярно, дори и готвача го няма — съгласи се Спаркс, водейки човека към целта си.

— Няма го, сър. Много лош и ленив човек. Parisien — допълни той, разтегляйки гласните със съответната интонация и замълча, сякаш повече думи бяха излишни. След малко допълни: — Без никаква дисциплина. Все гледаше да изклинчи. Ако питате мен, той така и не разбра какво значи да си заработиш надницата, трудейки се цял ден. Добре се отървахме от него. Щастливо избавление от боклук като него, ако питате мен, сър.

— Значи си поел и готвенето — каза Спаркс и кимна на Дойл, че най-сетне започва да разбира причината за отчаянието на този човек.

— Точно така, сър. Менюто беше определено още преди седмици. Даже беше напечатано за гостите. — Той потупа джобовете си с мръсните си ръце. — Имах копие тук някъде.

— Няма значение, Ръскин — спря го Спаркс.

— Да, сър. Тържественият обяд щеше да бъде нещо изключително — продължи Ръскин с онзи нездрав блясък в очите, който Дойл свързваше с опасно лудите. Макар да не бе изключено тази замечтаност да се дължеше на видения за несъстоялия се обяд.

— Да разбирам ли, че има проблем с обяда? — поинтересува се Спаркс.

— В момента имаме малък проблем с окомплектовката на персонала, сър, а понеже и готвачът си замина, опасявам се, че ще ми бъде малко трудно да…

— Сготвиш обяда — помогна му услужливо Спаркс.

— Напълно вярно, сър. Възнамерявам да се захвана с готвенето веднага след като приключа с другите си задължения. Работата е много, а и приготвянето на подобен обяд изисква време, но аз помня менюто наизуст, в случай че възникнат недоразумения. — Ръскин говореше разсеяно и пребъркваше джобовете си. — Боже мой… Къде ли съм сложил часовника си?

— Девет без четвърт.

— Девет без четвърт. Девет без четвърт — повтори той часа, сякаш самата идея за измерване на времето му бе напълно чужда. — Гостите ще започнат да пристигат… о, може би и вие, джентълмени, сте тук заради обяда?

— Пристигнахме малко по-рано — обясни Спаркс, за да не го обезпокои.

— Значи сте първите… всъщност… добре дошли, добре дошли! Моля ви да ми простите, джентълмени, че не предложих да ви взема пътните чанти. — Объркан, Ръскин направи опит да надигне туловището си от столчето.

— Всичко е наред, Ръскин, моят камериер вече се оправи — спря го Спаркс.

— Сигурен ли сте? Но аз трябва да откарам каретата ви до конюшнята…

— Благодаря ти, Ръскин, вече се погрижиха и за това.

— Благодаря, сър. — Ръскин изостави опита си да стане. Беше някак отпуснат, кожата му бе придобила сив оттенък.