Марк Фрост - Списъкът на седемте

Бари скочи на каретата и продължи обхода си.

— Някой е изсякъл път, за да влезе, а не за да излезе — отбеляза Дойл, разглеждайки ръба на дупката.

— И то след като вече е била издигната.

Дойл кимна в знак на съгласие.

— И кой все пак е бил този човек? Враг или приятел?

— Ако съдим по желанието им да се скрият зад стената, по-вероятно става дума за първото, а?

Вътре нищо не помръдваше, но те останаха където си бяха, сякаш между тях и самото имение имаше невидима стена, точно толкова здрава, колкото и дървената бариера. След малко пристигна Бари и потвърди, че този „вход“ е действително единственият.

— Да погледнем за какво става дума, какво ще кажеш? — подметна някак между другото Спаркс.

— След теб, Джек — отговори Дойл.

Спаркс инструктира Бари да остане при конете, изтегли тънкото острие на рапирата си от бастуна и прекрачи през отвора. Дойл извади револвера си и го последва. Тръгнаха да обикалят сградата, придържайки се по-близо до стената. Сега вече се виждаше, че по-голямата част от работата е била свършена отвътре. Виждаха се захвърлени стълби и натрупани на камари неизползвани дървета. Бали слама лежаха разхвърляни около ями с размита, но вече засъхнала глина. Стената се издигаше на петдесетина метра от фасадата на сградата, но отзад, където и самата постройка загубваше правилната си форма, на места се приближаваше до три-четири метра.

Теренът наоколо, който все още носеше следи от грижливо поддържане в близкото минало, сега представляваше печална картина на запуснатост. Декоративните храсти бяха изтръгнати от корен, търкаляха се съборени статуи, тревата беше изпотъпкана. Част от стената минаваше през руините на прелестна градина с подрязани в причудливи форми ниски дървета; странни останки от костеливи тела на животни стърчаха изпод стената, като че ли прерязани от колелата на влак. Площадка за детска игра беше напълно разрушена и посипана със смачкани играчки. Стар кон за езда лежеше върху купчина пясък, останал там, където бе паднал, и застинал в предсмъртна агония.

Прозорците на приземния етаж бяха обковани отвътре, а дъските бяха обвити със завесите. Тук-там бяха използвани плотовете на маси, а някъде дори и цели врати. Няколко от прозорците бяха счупени, а стъклата се бяха посипали вътре. Опитаха всички врати без изключение, но те бяха до една заключени и явно залостени.

— Да разгледаме конюшнята — предложи Спаркс.

Влязоха откъм помещенията за конярите. Нямаше никакви следи някой да се е опитвал да я запази — вратата зееше отворена. Лавици и закачалки бяха отрупани със седла и юзди. Отделението за жокеите беше подредено: леглата бяха оправени, личните вещи бяха прибрани или лежаха грижливо подредени на нощните шкафчета. Недоизядено парче баница с месо лежеше в чиния на масата в общата стая, а до чинията имаше чайник и чаша отдавна изстинал чай. В тази подреденост сред чудовищния хаос наоколо имаше нещо обезпокоително. Спаркс леко открехна скърцащата врата, която водеше към яслите за конете. Помещението изглеждаше празно.

— Вслушай се, Дойл! — прошепна Спаркс. — Какво чуваш?

— Нищо — отговори след малко Дойл.

— В конюшнята — кимна многозначително спътникът му.

— Няма мухи. — Дойл едва сега се сети какво бе направило впечатление на Спаркс.

— Нито чуруликане на птици навън.

Тръгнаха навътре, отваряйки една след друга всички врати, покрай които минаваха. Наистина бяха празни, макар в някои да бе останал само миризливият спомен, че тук е имало коне.

— Изглежда, са ги пуснали на свобода отдавна — предположи Спаркс.

— А може да са използвали някои от тях, за да прекарат трупите.

— Да, с платформите. А след като са пренесли каквото им е трябвало, са ги пуснали. И все пак струва ми се, че в поне три от тези клетки е имало коне, след като стената е била завършена.

Последната врата не поддаваше. Спаркс мълчаливо показа какво смята да направи. Дойл кимна разбиращо, взе рапирата от него и насочи револвера си. Спаркс отстъпи две крачки, завъртя се и нанесе мощен удар с крак по вратата. Тя изпращя и отхвръкна. Вътре имаше човек, легнал по корем върху куп слама, левият му крак стърчеше под невъзможен ъгъл от коляното.

— Спокойно, Дойл, той вече не може да ни стори нищо лошо!

— Изглежда, си е счупил крака във вратичката — каза Дойл и свали револвера.

Предпазливо пристъпиха напред към проснатото тяло. Мъжът беше обут във високи ботуши, носеше клин, риза и жилетка — работното облекло на лакей.