Марк Фрост - Списъкът на седемте

Едва сега осъзна, че причина за събуждането му е спирането на каретата. Чу вратата да се отваря и след това да се затваря, преди още очите му да успеят да го уведомят, че Спаркс е напуснал кабината. Напипа дръжката на вратата и слезе и той.

Бари бе спрял на мястото, където редиците от дъбове от двете страни на алеята свършваха като отсечени. В миналото величествените дървета сигурно се бяха издигали поне още стотина метра по-нататък, но сега не само те, но и всички други дървета бяха съборени. Виждаха се само обгорелите им пънове, а целият терен наоколо също бе изгорял. Някак неочаквано за погледа от опустошената земя пред тях се издигаше здрава стена, висока към десетина метра. Беше недодялано построена от неподкастрените стволове на повалените дървета, свързани в едно цяло с камъни, тухли, слама, повехнала трева и замазани с глина. Светлината на зората се отразяваше от късчетата натрошено стъкло, подаващи се из хоросана на върха й и опасващи укреплението по цялата му дължина. Стената се простираше на значително разстояние в двете посоки и явно заграждаше цялата територия, принадлежаща на имението. Над мистериозната фортификация се виждаха назъбените стени на самия замък — шедьовър на късния готически стил. Над нито един от комините не се извиваше дим. Никакви врати не се виждаха в стената. От мястото, където стояха, тази груба бариера не говореше за нищо друго, освен за ужас, лудост и трескава бързина.

— Мили боже…

— Изглежда, съдбата на приема е в опасност — отбеляза Спаркс.

— Какво се е случило тук?

— Бари, направѝ обиколка с каретата и виж дали са оставили място, откъдето се влиза. Докторът и аз ще огледаме пеша — нареди Спаркс.

Бари докосна козирката на фуражката си, за да покаже, че е разбрал, и запраши покрай стената, а Спаркс и Дойл поеха през опустошеното поле.

— Какво виждаш, Дойл? Какво ти казва тази гледка?

— Пожарът е бил причинен съзнателно… бих казал преди не повече от седмица. Предполагам, че е бил последната стъпка в процеса. Обезцветяването около пъновете е еднакво навсякъде, където можем да видим, а това подсказва, че са били изсечени за относително кратък период.

— От голяма група хора, работещи заедно — допълни Спаркс.

— На какво разстояние е най-близкият град?

— Поне на пет мили. Тази стена не е дело на майстори, Дойл. Работата е била свършена от прислугата на замъка.

— Без план и явно без надзор.

— Без следи от опит да се изпипат нещата. Без мисъл за качество на работата и за това колко време ще издържи.

— Някой просто е искал тук бързо да бъде издигната барикада.

— Защо, Дойл?

Дойл спря и огледа стената, която сега беше на два-три метра от тях. Опита се да почувства паниката на строителите и нетърпението им да свършат колкото се може по-бързо.

— Не са разполагали с време. Нещо е идвало насам. Нещо, от което са искали да се опазят.

— Започнали са да строят още преди убийството на лейди Никълсън и нейния брат. От колко време, казваш, бил изчезнал синът й?

— Три дни преди сеанса.

— Значи и преди да е бил отвлечен… Кой знае, може точно това да е била причината: страхът от отвличането. Защита на поколението — най-древният инстинкт в човешкото сърце!

— Но едно дете може да бъде преместено на друго място — възрази Дойл. — Това, което казваш, ми се струва прекалено рационално за причина. А моето усещане е по-скоро, че това е работа на някой напълно побъркан.

— Или който е бил доведен до това състояние.

Спаркс мрачно оглеждаше необятната стена. Две остри изсвирвания отдясно привлякоха вниманието му.

— Това е Бари — каза той, спринтира нататък и подвикна през рамо към по-трудноподвижния си спътник: — Хайде, Дойл, не се тътри!

Дойл послушно се затича след него, зави на ъгъла наляво и видя Бари, който им махаше изправен до каретата от половин миля разстояние — някъде по средата на видимата част на стената. Дойл се напъна да настигне Спаркс, така че когато се изправи до двамата, беше останал без дъх.

Бари ги бе извикал при изсечен в стената груб проход, висок една глава над среден човешки ръст и поне два пъти по-широк. Земята, предимно от външната страна на стената, бе посипана с трески насечено дърво. Наблизо беше захвърлена секира. Надзърнаха през дупката и видяха само конюшнята и издигащата се над нея сграда. Нямаше и следа от човешка душа.

— Завърши огледа на стената, Бари — заповяда Спаркс. — Макар че отсега мога да предскажа, че това тук е единствената ни възможност да проникнем вътре.