Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Какви по-точно?

— Според архивите в Централния криминален съд, затворникът на име Ленсдаун Дилкс е умрял в примката на затворническата бесилка миналия февруари. Властите бяха достатъчно любезни да сложат снимка на надгробната му плоча.

Сандвичът застина в ръката на Дойл. Челюстта му увисна.

— Следващият момент, върху който бих искал да хвърля светлина специално заради теб, Дойл, е, че в най-общи линии моите приоритети в никакъв случай не се свеждат до това да изправя пред съда враговете, които си създавам в хода на изпълнение на моите задължения — обясни спокойно Спаркс. — Или иначе казано… аз не се считам за задължен да изпълнявам задачите си стриктно придържайки се към закона.

— Така ли?

— Подчертавам „стриктно“. Това ми дава възможност да използвам за свои цели талантите на хора, които биха счели условията на тяхното приложение за нуждите на правораздавателната система за… безсмислено ограничаващи.

Дойл се обърна към Лари, а той се усмихна, отвори бутилка тъмно пиво с процепа в предните си зъби и му я подаде.

— Ясноо — проточи Дойл и пое бутилката.

— Ето, докторе, сега вече знаеш естеството на моята дейност — въздъхна Спаркс, облегна се и запали отново лулата си. — Все още ли си готов да вървиш редом с мен, или трябва да инструктирам Лари да те остави на първия удобен за акостиране бряг?

Спаркс изглеждаше готов да изчака отговора му, колкото се наложи. За миг името „Южна Америка“ се стрелна през мислите му като трета и особено примамлива възможност. Той отпи от бирата и се опита да разчупи колелото на съдбата, въртящо се в главата му.

— Оставам с теб — заяви той.

— Отлично. Радвам се, че си с нас — каза Спаркс и енергично разтърси десницата му.

— Добре дошли на борда, сър — приветства го и Лари със сияеща усмивка.

Дойл им поблагодари и се усмихна изморено, надявайки се в избора, който току-що бе направил, да има поне мъничко мъдрост. След като решиха въпроса за окончателното му вербуване, те се заеха да оправят въжетата и платната, защото времето отново се бе променило. Слънцето наближаваше зенита, когато на южния хоризонт се появи земя.

— Остров Шепи — каза Спаркс и посочи натам. — Ако вятърът се задържи, ще можем да хвърлим котва във Фейвършам към залез. Оттам до Топинг е една нощ езда. Макар че, ако не възразяваш, мисля да продължим без почивки.

Дойл отговори, че не възразява.

— Съпруг на покойната лейди Никълсън е един мъж на име Чарлз Стюарт Никълсън, син на Ричард Сидни Никълсън, пер на Осуалд, който с течение на годините постепенно се е превърнал в един от най-богатите мъже на Англия — обясни Спаркс с нотка на презрение. — Имам силно желание да се запозная с Чарлз Стюарт Никълсън. Искаш ли да узнаеш защо?

— Да — отговори Дойл, без да издава вълнуващите го емоции и готов да остави Спаркс да следва собствената си линия на разказване.

— Младият лорд Никълсън привлече вниманието ми миналата година, когато продаде голяма част от семейната земя на анонимен тръст. Тази привидно обикновена операция беше забулена с правна бъркотия, която се оказа необичайно трудна за разплитане. Защо ли? Защото някой бе направил всичко необходимо, за да скрие самоличността на купувача!

Спаркс замълча, наблюдавайки развеселен нарастващото объркване на Дойл.

— Ще те изненада ли сега ако ти кажа, че човекът, закупил земята на семейство Никълсън, се казва бригаден генерал Маркъс Макколи Дръмънд?

— Да, Джек. Изненадва ме.

— Добре. И мен също.

И наистина пристигнаха във Фейвършам с падането на нощта. Избирайки път през плитчините около остров Шепи, те навлязоха с опънати платна в дълбок морски ръкав, известен сред местните жители под името Суейл, насочиха се по стесняващия се канал срещу течението на реката и спряха в края на мидените полета, заобикалящи стария град.

Лари скочи от носа, издърпа ги на брега, грабна пътните им чанти, изкатери се по стръмнината и изчезна от погледа им. Дойл и Спаркс събраха останалата част от багажа си и го последваха. Горе ги чакаше лек покрит файтон, в който бяха запрегнати отпочинали коне, а Лари товареше с помощта не на някой друг, а на самия Бари. Дойл не можеше да различи единия от другия до момента, когато се приближи и видя дълбокия белег на Бари. Без да скрива удоволствието си, Лари отново представи брат си на високоуважаемия д-р Дойл. Бари, за разлика от Лари, изобщо не беше от разговорливите, по-скоро обратното, но словоохотливостта на Лари стигаше с излишък и за двамата. Едно-единствено нещо озадачаваше Дойл и то бе как да свърже киселата физиономия на Бари с репутацията му — ако се вярваше на думите на Лари — на неуморим женкар.