Марк Фрост - Списъкът на седемте

Когато натовариха багажа си и бяха готови да тръгнат, Лари приятелски се сбогува с Дойл — ясно бе, че се отправя с неизвестна задача — и безгрижно пое в нощта. Бари зае мястото на кочияша, Дойл се качи при Спаркс и потеглиха.

— Къде отива Лари? — поинтересува се Дойл, като гледаше през прозореца към стопяващата се в здрача фигура. Чувстваше, че малко ще му липсва.

— Да скрие следите ни, след което трябва да стигне в Лондон. Там го чака работа — отговори Спаркс.

Необяснимо мрачно настроение го бе завладяло едновременно със спускането на нощта. Държеше се малко дистанцирано, избягваше да среща погледа на Дойл и видимо се терзаеше от нещо явно неприятно и трудно разрешимо. Дойл реши да не се натрапва с разговор и неусетно задряма.

Събуди се от шум на преместван над главата му багаж. Продължаваха да се движат. Спаркс обаче го нямаше. Дойл с мъка се взря в стрелките на часовника си — те показваха, че е половин час след полунощ.

В същия миг вратата се отвори и през нея се подаде дълъг тесен сандък.

— Дойл, не стой така, а ни помогни — чу той гласа на Спаркс.

Дойл издърпа сандъка на отсрещната седалка, докато Спаркс го буташе откъм другия му край. После приятелят му влезе и затвори вратата. Духът му отново беше приповдигнат до обичайното си ниво.

— Как си с етикецията? — попита неочаквано той.

— С какво?

— Можеш ли да бъдеш културен гост, играеш ли билярд, умееш ли да разговаряш на маса… и всички тези дивотии?

— Но какво общо има това с…

— Дойл, предстои ни да посетим дома на един джентълмен през почивните дни непосредствено преди Нова година. Опитвам се да преценя пригодността ти да се движиш из висшите среди.

— Знам коя вилица да избера, ако ме питаш за това — отговори Дойл, преизпълнен от чувство на гордост.

— Не се обиждай, приятелю, но трябва да определя за коя роля си подходящ. Колкото по-малко подозрение събудим у лорд Никълсън и превзетите му гости, толкова по-добре.

— Мога ли да избирам?

— Да: между господаря и прислужника му — отговори Спаркс и отвори сандъка. В двете му половини бяха подредени дрехи, съответстващи на двете възможности.

— А защо просто не им кажем, че съм лекар? — попита Дойл с надеждата да не му се налага да свали удобната си кожа на представител на средната класа със скок по вертикалата в едната или другата посока.

— Е, това едва ли е особено мъдър ход! Имаме всички основания да подозираме, че враговете ти ще ни очакват там. Още малко и ще съжалиш, че не си взел визитните си картички, за да си спечелиш нови пациенти сред тези хора.

— Аха — проговори след кратко замисляне Дойл, — значи предлагаш да се движим инкогнито?

— Барон Еверет Гаскойн-Пуж и неговият камериер, R. S. V. P. 9 9 От Repondez s̀il vous plait (фр.) — съкращение върху покана за прием, означаващо „Моля, отговорете“. — Б.пр. — обяви Спаркс и показа покана за новогодишен прием, адресирана до същия.

— И как попадна това в теб?

— Обикновено факсимиле.

— А какво ще стане, ако и истинският барон Гаскойн-Пуж реши да присъства?

— Няма такова лице — обясни Спаркс, като скриваше с труд неудоволствието си от спънатото въображение на Дойл.

— Аха… Сам си я отпечатал. Сега разбирам.

— Бях започнал да се съмнявам, че някога ще успееш.

— Съжалявам… след сън съобразявам малко трудно — извини се Дойл и се прозина. — Нали разбираш… загрявам бавно.

— Няма нищо — успокои го Спаркс и му подаде необикновените дрехи. — Убеден съм, че ще бъдеш напълно доволен от стаите за прислугата в Топинг.

— Но… Джек… не се ли страхуваш, че веднага ще разберат кои сме? — заекна Дойл, объркано разглеждайки камериерската униформа. — Искам да кажа, че аз не бих имал никакъв проблем да играя ролята на…

— Никой никога не поглежда слугите, Дойл. Ти така ще се слееш с колегите си, че ще бъдеш неразличим като черна котка в мазе с въглища.

— И все пак… ако ми обърнат внимание, Джек? Те може и да нямат представа как изглеждаш ти, но за сметка на това отлично знаят как изглеждам аз.

Спаркс внимателно го погледна.

— Прав си! — каза след малко той. После бръкна в багажа и извади бръснач. — Ще кажа на Бари да спре, защото иначе можем да повредим обонятелния ти орган.

Дойл изплашено посегна към мустаците си.

Сивата зора на последния ден от годината ги завари да влизат под арката на входа и да се отправят към имението Топинг по дълга тясна алея, почти скрита под сплетените клони на величествени дъбове. Облечен в непривичните одежди на човек с непонятна професия, Дойл успя все пак да придремне: сънува кошмари за камериерски гафове, последваща гонитба и залавянето му от неизвестни лица. В тревожния му сън неочаквано се появи и кралица Виктория и той й поднесе чаша чай, от която тя извади умряла мишка. Ужасът на кошмарното видение го разтърси до такава степен, че той забрави грубите обноски на загадъчните си мъчители. Накрая с облекчение се събуди плувнал в студена пот.