Марк Фрост - Списъкът на седемте

— А това какво ли е? — попита Спаркс. Сочеше пода.

Сламата, разпръсната по пода на клетката, беше покрита с дебели следи от засъхнал, тъмен на цвят секрет — блестящ, сякаш фосфоресциращ, положен без логика, налудничаво. Следите тръгваха от тялото, разделяха се и продължаваха нагоре по стените. Веществото не миришеше, но нещо в сребристия му оттенък и лепкавата консистенция караха стомаха да се обръща.

— Тялото не мирише — отбеляза Дойл. — По някаква причина не е започнало да се разлага.

Спаркс погледна с любопитство, но в погледа му отсъстваше изненадата. Коленичиха до трупа. Дрехите на мъртвеца блестяха, като че ли бяха излъскани. Покриваше ги все същата странна материя. Те обърнаха тялото, което бе странно безтегловно, необяснимо как лишено от маса и веднага видяха каква е причината: лицето бе мумифицирано и костите бяха покрити от съвсем тънък слой тъкан. Очните орбити бяха кухи, някак свити, а ръцете приличаха на цвете, оставено да изсъхне между страниците на семейна Библия.

— Виждал ли си някога такова нещо? — попита Спаркс.

— Никога при труп на мъртвец, починал преди по-малко от двайсет години. — Дойл се вгледа по-внимателно. — Като консервиран е. Напълно мумифициран.

— Като че ли нещо е изсмукало живота от костите му.

Спаркс леко стисна една от ръцете и тя се разпадна на хиляди парченца, почти прашинки, като замръзнала дантела.

— Какво ли го е причинило? — шепнешком попита Дойл.

Някаква фигура помръдна пред клетката.

— Какво има, Бари? — поинтересува се Спаркс, без да се обръща.

— Мисля, че тук отвън има нещо, което трябва да видите.

Те излязоха и последваха Бари. Той посочи нагоре към покрива на главната сграда. От най-високия комин се извиваше едва забележима струйка дим.

— Започна преди пет минути — поясни Бари.

— Изглежда, вътре има живи — отбеляза Дойл.

— Добре, защо не позвъним и не обявим, че сме тук?

— Дали това е разумен ход, Джек?

— Изминахме дълъг път, за да се доберем дотук. Да не искаш да разочароваме нашия домакин?

— И все пак не знаем кой е там вътре!

— Има само един начин да се разбере — отговори Спаркс и тръгна с решителни крачки към вратата.

— Но нали вратите и прозорците са заковани.

— Това едва ли ще затрудни особено Бари.

И Спаркс щракна с пръсти. Бари бутна шапката на тила си, затича се леко и без да нарушава ритъма на крачките си, скочи върху фасадата на къщата, мигновено намери къде да забие пръстите на ръцете си и ловко се изкатери до втория етаж, също като паяк по паяжина. Извади от палтото си малък, но здрав лост, за секунди убеди прозореца пред себе си, че съпротивата е безсмислена, бутна крилото му навътре и надникна да разбере какво го очаква там.

Дойл тръпнеше само от мисълта за ужасите, които застрашаваха живота на този човек. Спаркс безгрижно извади тънка пура от джоба на палтото си, запали клечка кибрит от нокътя на палеца си и пое дима, без да изпуска от поглед входа на сградата.

— Всеки момент — каза той неопределено.

Доловиха някакво движение от другата страна на вратата, миг по-късно чуха преместването на нещо тежко по плочките на пода, след което ключалката щракна. На входната врата се показа Бари и те влязоха в Топинг.

Личеше, че вратата е била залостена с множество маси и столове. Бари изчака да минат покрай него, а после за всеки случай отново заключи вратата. Подът на просторния вестибюл беше посипан с боклук и накъсана хартия. На черно-белите плочки на пода лежеше разбита рицарска броня — изглеждаше победена и някак прекършена. Понеже през прозорците не проникваше нито лъч светлина, въздухът вътре изглеждаше тежък и потискащ. Вратите за вътрешността на къщата бяха отворени. Не се виждаха никакви следи от щети, само безпорядък и занемареност.

— Е, сега вече мога със сигурност да кажа, че приемът се отлага — въздъхна Спаркс и тръсна пепелта от върха на пурата си.

— На горния етаж в един от салоните има един господин — проговори ненадейно Бари и посочи стълбището пред тях.

— И какво прави той? — живо се поинтересува Дойл.

— Мисля, че лъска сребърните прибори за хранене.

Спаркс и Дойл се спогледаха.

— Защо не поогледаш какво има тук долу, Бари? — предложи Спаркс и се втурна нагоре, вземайки стъпалата през две.

Бари кимна и влезе в най-близката отворена стая. Дойл се озова сам в основата на стълбището.

— Ами аз? — попита той.

— Ако питаш мен, не бих рискувал да разглеждам тези салони сам — отговори му Спаркс в момента, когато стъпваше на площадката на горния етаж. — Човек не знае на какво може да налети.