Марк Фрост - Списъкът на седемте

Той изчака Дойл да се присъедини към него. Стигнаха до едно разклонение на основния коридор, което тръгваше на зигзаг в двете посоки. Тук не бе по-светло, а чувството за опасност бе още по-осезаемо. Решиха да потеглят наляво, завиха на първия ъгъл и се изправиха пред дебела линия от някакво зърнесто вещество, преминаваща по цялата ширина на салона. Спаркс коленичи, наплюнчи пръст, допря го, подуши го и накрая го близна.

— Сол.

— Сол?

Спаркс утвърдително кимна. Прекрачиха през линията сол и продължиха по коридора. Стените между вратите бяха покрити с огледала и картини, но всички те бяха обърнати с лице към стената. Натъкнаха се на втора линия сол, минаха и през нея и завиха още веднъж. Тук коридорът се простираше напред в полумрака, докъдето им стигаха очите. Но някъде там в далечината се забелязваше движение: някакъв източник на светлина — изглежда, свещ — помръдваше. Бавно поеха нататък, за да могат очите им да свикнат, и не след дълго видяха лицето, което им бе описал Бари.

Мъжът седеше на трикрако столче. Едрото му тяло имаше формата на круша, беше едър и бледен, започваше да оплешивява, на средна възраст, очите му бяха хлътнали в орбитите. Облечен бе в изцапана с петна ливрея на иконом, на която копчетата или липсваха, или бяха закопчани накриво. Скрити сред гънките на многото плът, чертите на лицето му бяха някак размити и неопределени. Дебелата му шия се бе разстлала върху яка, посивяла от пот. Пред него имаше сребърен сервиз за четиридесет души, приборите бяха грижливо подредени по вид и големина. В месестите си ръце човекът държеше раздърпана кърпа и сосиера. Той търкаше с кърпата, топвайки я от време на време в купата с полирпаста и легена с вода в краката му на пода. Мърмореше нещо с мрачен дрезгав шепот.

— Агнешката плешка изисква три часа… два часа за пудинг с миди… трябва да намеря точилото — ножовете пак са се изтъпили… формички и тава за тестото за пудинга a la Parisiene… за бялата яребица в сос Мадейра…

Той не обърна никакво внимание на Спаркс и Дойл, които се приближиха и спряха край подредения върху пода сервиз.

— Крокети от заешко… телешко фрикандьо… обезкостена бекасина, напълнена с кайма…

— Здрасти — обади се Спаркс.

Мъжът застина, без да вдигне поглед, сякаш нещо му се бе причуло, после отхвърли мисълта като абсурдна и продължи да лъска.

— Тави за пъдпъдъците… кнедли с мая, пълнени с трюфели и пастет от гъши дроб…

— Този е от особено умните — прошепна Спаркс на Дойл. — Казах „Здрасти“.

Мъжът отново замръзна, после внимателно вдигна поглед към тях. Очите му се фокусираха с труд — той неколкократно примигна и примижа, сякаш гледката пред него бе прекалено много за едно обикновено поглеждане.

— Да, да, здрасти — добродушно потвърди Спаркс, вече с по-тих глас, разбрал, че е спечелил битката за вниманието на мъжа.

От очите на прислужника потекоха сълзи, тялото му се разтресе от дълбоки хълцания, които излизаха като че ли отвсякъде. Очите му се скриха под дебелите вежди и по тресящите се бузи потекоха ручейчета влага, която той не направи опит да скрие.

— Хайде, хайде, приятелю — опита се да го поокуражи Спаркс, хвърляйки загрижен поглед на Дойл, — не е възможно нещата да са чак толкова зле, нали?

Сосиерата подскачаше в ръцете на човека в такт с гръмоподобните му ридания. Ако центърът на тежестта му не бе разположен толкова ниско, той без никакво съмнение отдавна щеше да се е катурнал на пода.

— Добре де, я да видим какъв е проблемът — намеси се и Дойл, влизайки в добре познатата роля на утешител, седнал на леглото при болен пациент.

Но поредицата подсмърчания, въздишки и експлозивни хълцания продължаваше, докато човекът безуспешно се опитваше да овладее горещия порой, понесъл се в емоционалното му корито. Влажната му розова уста се свиваше и разпускаше като устата на пъстърва, изхвърлена в калта на брега.

— Аз… аз… аз… аз… — Безпомощното заекване бе единственото, което успяваше да изтръгне от себе си в кратките паузи между раздиращите го спазми.

— Всичко е наред. Не бързай, успокой се — успокояваше го Дойл с онзи тон, който може би би използвал, за да убеди вдовица да му разкаже за невралгията си на чаша бъзово вино.

— Аз… аз… — Мъжът пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си, борейки се с нажежените пари, които кръстосваха из безпомощното му тяло, докато накрая успяваха да стигнат до гърлото му — да, гледайки го, човек можеше да си представи процеса във всичките му подробности — и неочаквано го изхвърли от себе си, довършвайки: — Не съм готвачът!