Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Добре ли си? — попита Дойл.

— Смъртно съм уморен, сър. Наистина бих могъл да почина малко преди тържеството, само няколко минутки, но нали виждате — толкова много неща има за вършене — обясни Ръскин малко задъхано и попи с парцала избилата по челото му обилна пот. По веждата му остана черна следа от полирпастата.

— Много гости ли очаквате за новогодишната нощ, Ръскин? — попита Спаркс.

— Да, сър, към петдесетина. Галаприем. Господарят тази година просто се престара.

— Господарят е у дома, така ли?

— Да, сър — отговори Ръскин с уморена въздишка, а в ъгълчетата на очите му се появи влага. — Но не е на себе си. Сякаш са го подменили с друг човек. Вика ми през вратата. Отказва да си вземе закуската.

— Не би ли ни завел при него, Ръскин?

— Не мисля, че господарят би желал да бъде обезпокояван точно в този момент, сър. Напоследък не се чувства съвсем добре. Изобщо не е добре.

— Разбирам загрижеността ти, Ръскин. Но може би ще се успокоиш, ако дадем на доктор Дойл възможност да го прегледа.

— О, да не сте лекар, сър? — възкликна Ръскин, вдигна поглед и лицето му светна, сякаш изгря пълна луна.

— Да — отговори Дойл и вдигна лекарската си чанта като доказателство.

— Така че ако ни обясниш как да стигнем до стаите на господаря ти, ще те оставим да си довършиш работата — уточни Спаркс и спря повторния опит на Ръскин да се надигне: — Не, не е необходимо да съобщиш за пристигането ни, Ръскин. Убеден съм, че ще се оправим и сами… стаите са на този етаж, така ли?

— В другия край на коридора. Последната врата отдясно. Първо почукайте, ако обичате!

— Благодаря ти, Ръскин. Тези сребърни прибори са великолепни.

— Наистина ли, сър? — Ръскин бе разтворил очи в израз на трогателна благодарност.

— Уверен съм, че обядът ще пожъне пълен успех — завърши Спаркс, направи знак на Дойл да го последва и се отправи по коридора.

Дойл се позадържа.

— А за какво е стената, Ръскин? — попита той.

Ръскин го погледна и чертите на лицето му се извиха в изражение на пълна изненада:

— Каква стена, сър?

— Ами стената отвън.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид, сър — извини се Ръскин и беше ясно, че въпреки желанието си да помогне, не може да направи нищо.

Спаркс направи жест на Дойл да изостави тази тема. Дойл кимна и внимателно тръгна през подредените на пода прибори. Когато мина покрай Ръскин, той видя, че устните му са напукани, а очите му горят като живи въглени. Той сложи ръка на челото на Ръскин и разбра, че организмът му изгаря от атака на треска. Ръскин го гледаше със сляпото обожание на любимо, но умиращо куче.

— Не се чувстваш много добре, Ръскин, нали така? — тихо попита Дойл.

— Не, сър. Не съм съвсем добре.

Дойл извади кърпичката си, топна я в легена с вода и внимателно избърса мръсотията от челото на Ръскин. По широкото му лице потекоха струйки, Ръскин изплези език, за да ги обере.

— Мисля, че ще бъде много разумно, ако отидеш в стаята си и малко си починеш.

— Но приготовленията, сър…

— Не се безпокой. Ще поговоря с господаря ти. Сигурен съм, че той сам ще разбере колко по-гладко ще мине обядът, ако си по-свеж.

— О, толкова съм уморен, сър — каза икономът, благодарен за отделеното му внимание. Ъгълчетата на устата му се бяха отпуснали, брадичката му потреперваше под напора на готовите да бликнат сълзи.

— Дай ми сега ръка, Ръскин. Нека ти помогна да станеш… ето така… още малко.

И напрягайки всички сили, Дойл успя да вдигне тази човешка развалина на крака. Ръскин се клатеше като кегла след докосване. Дойл се питаше колко ли време е седял този човек на столчето. Извади малко шишенце от джоба на жилетката си, каза на Ръскин да отвори ръката си и изсипа в шепата му четири хапчета.

— Изпий ги с малко вода, Ръскин. Ще ти помогнат наистина да си починеш. Обещай ми, че ще направиш както ти казвам!

— Обещавам — каза Ръскин с мрачното покорство на дете.

— Тръгвай тогава. — Дойл му подаде свещта и го потупа по рамото. Ризата му беше мокра и лепкава.

— Тръгвам — отекна Ръскин безрадостно.

Тежките му стъпки в коридора напомниха на Дойл за окования в краката слон, който бе видял веднъж в цирка. Щом Ръскин се скри от погледите им, Дойл и Спаркс се върнаха обратно по коридора, по който бяха дошли.

— В едно нещо можем да сме сигурни — заключи Спаркс. — Не Ръскин е изсякъл онази дупка в стената. Той не би могъл да се справи и с коричката на оризов пудинг.

— Мисля, че не е излизал от дома седмици наред. Най-верният слуга на господаря.