Марк Фрост - Списъкът на седемте

Спаркс показа с поведението си, че на тази забележка не може да се отговори. Никълсън най-сетне се отпусна в креслото си като човек, който се е изчерпал на идеи и вече няма какво да предложи. И изведнъж в пристъп на гостоприемство скочи, хвърли се към перваза над камината, сграбчи една червена лакирана кутия с ориенталски орнаменти, изтича обратно към Спаркс, захилен като побъркана маймуна, и с елегантен жест я отвори.

— Ще запалите ли, бароне?

— Спаркс избра с кисела физиономия една пура, сякаш беше развалена херинга, и я задържа пред лицето си. Никълсън трескаво пребърка джобовете на халата си, накрая намери кибрит, драсна клечка и я поднесе на Спаркс. Той вдъхна, изпусна кълбо дим и деликатно завъртя пурата с пръсти, за да изравни огънчето на запаления край.

— От Тринидад — поясни Никълсън, като запали една и за себе си и седна отново. — Баща ми имаше там плантация. Очакваше аз да се грижа за това проклето място. Можете ли да си представите? Ха!

— Там е отвратително горещо — промърмори Спаркс с престорено съчувствие.

— Отвратително горещо — съгласи се с ентусиазъм събеседникът му. — Отвратително горещо, а крадливите негри могат да ти смъкнат и последната дреха. Гадни прости нещастници, които миришат, пеят по нощите, а черните им лица се потят. Но… мога ли да отбележа нещо? Възхитителни жени. Въз-хи-ти-тел-ни!

— Така ли?

— Покварени, разбира се, та макар всяка от тях да ходи с по едно катраненочерно бебе, увиснало на врата й като малък макак в зоологическата градина. Но готови мигновено да свалят гащите си на улицата за дребните монети в джоба на жилетката ти — разказваше Никълсън и гласът му беше станал дрезгав от похотливост. — Човек може да се повесели там, знам това много добре, може да опита крехко черно месце и… да се наслади на тропическото великолепие, ето това е. Ха! — Той прекара ръка през чатала си и си наля нова чашка бренди. — Ех, как бих поспортувал сега, как бих искал да доставя малко удоволствие на малкия Чарлз… Наистина идва момент, в който не те е грижа какво точно ще падне под ножа, нали? — И той многозначително намигна на Спаркс.

Мисълта, че съпруга на този човек е не коя да е, а самата лейди Никълсън и че изтънчената й деликатност е била подложена на грубиянството на този тъпоумен бабуин, изпълни цялото същество на Дойл с възмущение. И въпреки че този оглупял пройдоха бе преследван по петите от някакъв неописуем ужас, Дойл бе готов да вдигне ръжена и сам да свърши работата.

— Как е баща ви, сър? — попита неочаквано Спаркс с тон, изчистен дори от намек за реакция или преценка.

— Все още е жив! — отвърна Никълсън, сякаш това беше възможно най-смешното нещо. — Ха! Вкопчил се е в живота, клетият мръсник! Не иска да остави титлата си на младия Чарлз, който живее от трохи, хванал се за кесията на баща си… и не мислете, че този начин на живот му харесва! А също така не се заблуждавайте, че нощем, когато Ангелът на смъртта обикаля над нас, сърцето на стареца трепва от съжаление, че аз с мъка свързвам двата края и едва намирам как да поддържам този дом. Ха! Във вените му тече ненавист. Смахнат нещастник! Ненавист, леденостудена вода и конска пикоч, а той още не е умрял. — В пароксизма на гнева си Никълсън запрати чашата си в камината, излетя от креслото, скочи няколко пъти така, че коленете му стигаха на нивото на раменете, и се разкрещя несвързано.

Дойл и Спаркс размениха погледи на хора, които добре съзнават колко опасно луд е човекът пред тях. Изведнъж, също така внезапно както беше избухнал, Никълсън излезе от обхваналия го пристъп, отправи се към перваза за нова чаша и спокойно я напълни, без да спира да подсвирква мотива на хоровото изпълнение от последната оперета на Гилбърт и Съливан 10 10 Сър Уилям Гилбърт и сър Артър Съливан — композитори на множество оперети („Пиратите на Пензанс“, „Микадо“ и др.) от втората половина на миналия век. — Б.пр. .

— А как е жена ви? — попита Спаркс.

Никълсън спря да тананика, но остана обърнат с гръб.

— Лейди Никълсън. Как е тя?

— Съпругата ми — студено изрече Никълсън.

— Да, за нея говоря. Видях я неотдавна в Лондон.

— Видели сте я?

— Да. Изглеждаше не особено добре.

— Не особено добре.

— Съвсем не беше добре. Цветът на лицето й не ми хареса.

„Накъде бие?“ — зачуди се Дойл.

— Цветът на лицето й не ви хареса — все така механично повтори Никълсън. Стоеше, без да се обръща. Беше бръкнал в джоба на халата си.

— Не ми хареса или още по-точно, беше крайно нездрав, ако питате мен. Може би се е безпокояла за сина ви. Как всъщност е той? — В гласа на Спаркс се долавяше нескривана враждебност.