Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Помогни ми, Дойл — проговори Спаркс и забута една от масите към вратата. Натрупаха оскъдната мебелировка върху масата и зачакаха с готови оръжия Бари да отвори вратата.

— Каква е твоята диагноза за клетия Чарли? — попита Спаркс.

— Напредваща лудост. Може би сифилис в трета фаза.

— Покойник е от шията нагоре. Мозъкът му е надупчен като пчелна пита.

Дочуваха забързани, но приглушени стъпки по стълбището и пода на горния етаж. Рязкото „щрак“, което се разнесе в момента, когато Бари втъкна тънка кука в ключалката, прозвуча в тясното пространство на килера оглушително като топовен изстрел.

— Полека, Бари.

— Бих използвал и клечка за зъби, но се съмнявам в ефекта — раздразнено отвърна Бари.

— Благодаря ти, Бари. — Спокойната реплика на Спаркс ликвидира всякакъв опит за сарказъм.

— Би ми се искало той да си беше спомнил името на издателската къща — обади се Дойл.

— Ще я намерим много лесно. Ако стигнем до Лондон живи… Какво става, Бари?

— Ей сега.

— Дори ако се вземат предвид халюцинациите, породени от развитието на болестта му, изглежда, лейди Никълсън не е чак толкова невинна, колкото си мислехме досега — призна Дойл.

— Така е с всички жени.

В този момент Бари най-сетне се справи с ключалката и отвори вратата. Отдолу нахлу усоен въздух, стар като самото време и застоял, като че ли е бил затворен в гроб. Спаркс тръгна напред и се спусна няколко стъпала. Те бяха високи, грубо изсечени в земята и плъзгави от покрилия ги мъх. Светлината от кухнята проникваше съвсем слабо и няколко крачки по-нататък стълбището изчезваше в стигийски мрак.

— Тук има фенер — каза Бари и свали маслена лампа от една кука на голата стена. Драсна кибритена клечка и я опря до фитила. Бледата жълтеникава светлина можеше да разкъса подземния мрак само непосредствено около тях.

Спаркс взе фенера и продължи надолу.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди той спътниците си. — Хлъзгаво е като ледена пързалка.

— Шефе, защо не дръпнеш онази дръжка? — обърна се Бари към Дойл.

Дойл послушно дръпна дръжката. Фалшивата стена започна бавно да се спуска, напълно скривайки входа за подземието.

— А сега и вратата, ако обичаш — посъветва го Бари.

Дойл затвори и вратата и я залости с окуражаващо солидния метален лост, подпрян на стената близо с нея. Сега вече им оставаше само пътят надолу. Стълбището изглеждаше безкрайно. Стъпките им глухо отекваха. След малко пръстта се смени със скала, стените се раздалечиха — от двете им страни мракът се спускаше като стена, която изчезваше незнайно до каква дълбочина. Мъждукащата светлина на лампата само загатваше за необятността на подземната пещера, в която бяха попаднали. Вятърът около тях свистеше и виеше. От време на време дочуваха невидими плъхове да цвъркат и изшумоляват, разбягвайки се пред стъпките им.

— Какво е това място? — попита Дойл просто така.

— Единствената следа от човешка ръка бяха стъпалата в самото начало — каза Спаркс. — Мисля, че става дума за естествено образувание, върху което е построено имението Топинг. Може би е морска пещера.

— Ние сме поне на петнайсет мили от брега.

— Благодаря ти, Бари. Тогава е издълбана от подземна река.

— Не чувам да тече вода — възрази скептично Бари.

— Това едва ли означава, че някога не е текла, нали?

— Не — съгласи се Бари, но по тона му личеше, че гледа на тази възможност като на доста невероятна.

— А може лейди Никълсън да я е изкопала, за да общува със Сатаната при пълнолуние — намигна Спаркс на Дойл.

„Как може този човек да се шегува с такива неща? — удиви се Дойл. — И то точно сега!“

— Дали ще ни последват и тук? — попита той.

— Ще им трябва малко време да открият фалшивата стена.

— Освен ако Никълсън не я издаде веднага.

— Той едва си спомня собственото си име.

В същия момент краката им стъпиха на равно място. Спряха, за да разберат къде са стигнали. Пещерата около тях създаваше впечатление, че се намират в тъмна изоставена катедрала.

— От време на време вятърът духа доста силно — обади се Бари и подуши въздуха.

— Това опростява нещата: ще го следваме, за да ни отведе до изхода.

Напуснаха стълбището и навлязоха в сърцето на пещерата. Всяка стъпка вдигаше малко облаче прах. Във въздушните потоци над тях се дочуваше пърхането на малки криле, някакви създания акробатично се стрелваха в малката сфера изкуствена светлина.

— Прилепи — каза Спаркс, с което накара Дойл да прихване шапката си. — Не се безпокой, Дойл, те се оправят в тази тъмнина доста по-добре от нас…