Марк Фрост - Списъкът на седемте

Нещо силно издрънча — Спаркс се удари в някакво препятствие и изпусна фенера. Мракът плътно ги обгърна отвсякъде.

— Дяволите да го вземат!

— Смяташ ли, че се въртят наоколо?

Въпреки обстоятелствата Дойл започваше да се наслаждава на мрачния хумор на Бари.

— Тихо! Помогни ми да намеря фенера.

Дойл разпери ръце и ги сложи върху предмета, в който се беше ударил Спаркс: беше кръгъл, студен и гладък, ръбовете му бяха обработени с машина. Изглеждаше масивен. Дойл се досети какво има пред тях, но без светлина не можеше да е съвсем сигурен.

— Мисля, че си го счупил.

— Мислиш, така ли?

— Ами да, ако съдя по малките парчета, които напипвам. Искаш ли да запаля свещта, която нося в джоба си?

— Да, Бари, ще съм ти много задължен.

В секундата, в която Бари драсна клечката кибрит, Дойл осъзна на какво се бяха натъкнали.

— Мили боже! Знаете ли какво е това?

— Какво има сега, Бари?

— Изпуснах свещта… Докторът ме стресна като извика!

— Джек, знаеш ли какво сме намерили?

— Ще разбера, когато Бари намери свещта…

— Намерих я — отговори Бари и запали нова клечка.

— Това е влак!

Наистина беше влак. Катраненочерна парна машина с прикачен тендер, пълен с въглища, на извиващи се стоманени релси, които се стопяваха в мрака.

— „Стърлинг Сингъл“ — прошепна Бари. — Каква красота!

Качиха се в кабината и разгледаха механиката в светлината на свещта на Бари. Всички клапани и помпи изглеждаха запазени и най-вероятно щяха да работят както трябва. Резервоарът за вода беше пълен. Дори пещта беше заредена с въглища.

— Като че ли някой се е готвел бързо да избяга — осмели се да предположи Дойл.

— Това обяснява несвързаното му подмятане за влаковете. Мисля, че трябва да се благодарим на страховете на лорд Никълсън за тази спасителна находка — каза Спаркс, докато Бари запалваше лампата на стената на кабината.

— Защо обаче сам не се е възползвал от възможността да избяга?

— Има голяма вероятност да е забравил какво има тук. Знаеш ли да караш влак, Дойл?

— Мисля, че за начало трябва да запалим въглищата в пещта — намеси се Бари, преди Дойл да успее да отговори.

— Благодаря ти, Бари. Защо сега не изтичаш по релсите напред и не видиш дали няма стрелки, които трябва да се превключат?

— Аз разбирам от инженерство. Баща ми беше спирач. Когато не беше пиян, ни вземаше със себе си и така обиколихме цяла Южна Англия…

— Чудесно, Бари, но ти май помисли, че аз съм пълен невежа по железопътните въпроси, а?

Бари замърмори нещо неразбираемо, скочи от кабината със свещта и тръгна напред по релсите. Спаркс изучаващо огледа множеството ръчки и кранове.

— Да запалим въглищата, както предлага Бари, Дойл, и тогава… — Спаркс мушна замислено пръст в устата си, — … коя от ръчките смяташ, че трябва да дръпнем?

Запалиха огъня и след малко той забумтя в пещта. Бари се върна и докладва, че релсите изглеждат напълно в ред и се простират почти на миля напред без никакви отклонения. Спаркс се поинтересува защо Бари смята, че би могло да бъде иначе, и милостиво му разреши да хвърли поглед на манометъра за парата. Бари скромно им предложи да изчакат налягането да се вдигне достатъчно, сетне да освободят ръчната спирачка, да се скачат с вала на машината и да включат на предна скорост.

— Добре, занимай се с това, Бари — небрежно каза Спаркс, сякаш с удоволствие се отърваваше от досадната задача да се оправя с машинарията на малкия локомотив.

— Слушам — подсмихна се Бари скрито.

Той включи челния прожектор и циклопският му лъч проряза мрака като сияние на мъдростта. Дойл и Спаркс се отдръпнаха в задната част на площадката и от време на време с тревога хвърляха погледи към стълбището, по което бяха слезли дотук. До момента не бяха чули шум от разбиване на врата, но чакането ги изнервяше. Времето сякаш бе застинало като в гробница. Ритмичното съскане на клапаните отекваше в пещерата като дишането на огромен задрямал звяр. Тежестта на надвисналите стени ги караше да се чувстват като в корема на гигантски дракон, търпеливо дебнещ момента, когато хорските дела или амбиции, без значение колко са добронамерени и целеустремени, ще надскочат отреденото за смъртните. Историята на величественото имение там горе, всичките триста години човешка история — любовните изживявания, ражданията, намеренията, женитбите, победите, предателствата, смъртта, интригите, измамите, лудостта, мелодрамата… всички тези неща, в крайна сметка приключващи в пепелта на забравата — това едва ли би отнело и времето за едно вдишване в жизнения цикъл на този левиатан. Крале и царства можеха да падат, но стените над тях щяха да си останат все същите — смълчани, съществуващи, без да имат нужда от каквото и да било друго, насмешливи. „Колко малко неща на този свят са по-обикновени и по-евтини от човешкото съществуване — мислеше Дойл, — и колко иронично е, че самите ние се отнасяме с такова пренебрежение към самите себе си.“ Часът, който бяха прекарали във вътрешностите на тази студена, първична пещера, беше едно жестоко напомняне, че и природата излъчва същото безсърдечно безразличие.