Марк Фрост - Списъкът на седемте

Бари дръпна някаква ръчка, буталата спазматично изскърцаха с противното стържене на стомана върху стомана. Във въздуха изхвърчаха искри. С протестиращ вой и стенание на ръждясали мускули колелата бавно се завъртяха напред.

— Движим се! — надвика Бари грохота на машината. После подаде глава през прозорчето, сдържайки импулса да надуе парната свирка от възторг.

— Къде ли ще ни отведе? — риторично попита Дойл. Усещаше как възлите на напрежение в него се разплитат.

— До Лондон, ако горивото ни стигне и релсите не свършат — отговори Спаркс и потупа стената на кабината по същия начин, но който собственик на породист кон потупва скъпоценното животно по шията. — Винаги съм мечтал да имам частен влак. Този малък чаровник се появи точно навреме!

Стените на пещерата започнаха да се спускат над релсите. Бари отново подаде глава навън. Малката им композиция бавно навлизаше в тесен тунел с очевидно естествен произход. Тунелът се стесняваше и стесняваше, докато накрая между стените и тях останаха само няколко пръста.

— Мислиш ли, че ще ги убият, Джек? — попита Дойл. Не можеше да откъсне мислите си от лудия и неговия слуга.

Лицето на Спаркс помрачня:

— Да, мисля, че ще ги убият. Дори мисля, че вече са го сторили.

— Никълсън е имал нещо, което им е трябвало — обади се Дойл след кратко мълчание.

— Две неща: земята и сина си. Сега от няколко месеца разполагат и с двете.

— Земята може да им трябва по много причини…

— Съгласен съм… още е рано да правим предположения. Трябва ни повече информация.

— Но защо им е било необходимо и момчето?

Спаркс помисли малко.

— Контрол… Средство да държат в ръце майка му.

— Но не мислиш ли, че тя е била техен съюзник през цялото това време? — възрази Дойл. Изпитваше болка от необходимостта да допуска лоши неща за тази жена.

— Това несъмнено е възможно, но ние нямаме представа по какъв начин са я накарали да стане такава… не знаем доколко момченцето е изиграло отредената му роля.

— Изглежда, точно това са се опитали да направят в нощта, когато я убиха.

— А защо не допуснеш съществуването на по-друг сценарий, а именно, че скръбта й — искрена или фалшива — по повод „отвличането“ е била ловко използвана, за да те вкарат в своята клопка? Послужвайки им по този начин, без да знае, че това е за последен път, тя вече е станала излишна и са я ликвидирали заедно с брат й.

— Да, в това има някаква логика, макар ролята на брат й да остава неясна.

— Бил е повикан от занятията си в университета по спешност, защото тя е искала да разчита на нечия помощ срещу конспираторите, на които повече не е могла да вярва. А може и той да е участвал съзнателно в играта и да е упражнявал натиск от по-друг ъгъл. Ти не спомена ли, че й се е карал за нещо, докато чакали да им отворят?

— Ако не бях уверен в обратното, Джек, щях да повярвам, че я защитаваш. — Под слабата светлина на окачения фенер Дойл съвсем ясно различаваше мрачното изражение на недоволство върху лицето на Спаркс.

— Нещо не е наред — каза той.

— От друга страна — продължи Дойл, припомняйки си за светлината в тъмносините й очи, — единствените ни основания да разглеждаме идеята, че е била тяхна съучастничка, са несвързаните брътвежи на един побъркан съпруг.

Спаркс не отговори, погледът му беше отсъстващ и той изглеждаше дълбоко замислен над нещо свое. Продължиха пътуването през тунела в пълно мълчание.

— Виждам светлина напред! — обяви неочаквано Бари.

Опитаха се да надзърнат, доколкото им позволяваха близките стени, до които едва ли не се допираха. Някъде напред лъчът на челния прожектор губеше състезанието по яркост със светлината на деня. След секунди влакчето се измъкна от сковаващата прегръдка на земята и те се озоваха на открито за пръв път, откакто бяха влезли в онзи нещастен дом.

— Браво, Бари!

Релсите вървяха по склона на скален откос и някъде дълбоко под тях проблясваше извиваща се река. В далечината зад гърба им, през хълма и над върхарите на дърветата, се виждаха назъбените върхове на най-високите кули на замъка в Топинг. Над тях в заплашително сивото небе се извиваха черни кълбета дим. Облаците бяха дъждовни, но дори порой вече не би могъл да спаси имението.

— Подпалили са го — каза Бари видимо объркан. — Сребърните сервизи…

— Може да не са намерили тайната врата. И сигурно са помислили, че се крием някъде вътре — предположи с надежда в гласа Дойл. — Ако повярват, че са ни премахнали, може да се откажат и да ни преследват.