Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Синът ми.

— Ама не ви ли е научил баща ви да отговаряте както трябва на вежливо зададени въпроси, че повтаряте като папагал думите ми? — засмя се Спаркс.

Никълсън се обърна с лице към него. Държеше револвер. Устните му бяха извити в злобна усмивка.

— Кой сте вие? — попита той.

— Значи няма да ми отговорите…

— Тя ви е изпратила, така ли?

— Вие сте побъркан.

— Жена ми ви е изпратила… любовник сте й, така ли? Тази мръсна курва…

— Моля ви, внимавайте какво говорите…

— Спал си с нея, нали, не се опитвай да отричаш…

— Я свали револвера, глупаво момче! — извика Спаркс, без да помръдва дори мускул, но в гласа му иззвънтя непоколебима властност. — Свали го моментално!

Никълсън замръзна като куче, долавящо тона на свирка извън обхвата на човешкия слух. Изкривената му усмивка се стопи и под нея се показа безутешната маска на мразено дете. Той отпусна револвера.

— Сега, млади човече, отговори ми каквото те попитах — заповяда Спаркс.

— Съжалявам — измънка Никълсън.

Спаркс рязко стана, дръпна със светкавично движение оръжието от ръката на Никълсън и му заши два шамара. Никълсън се свлече на колене и се разплака като бебе. Спаркс извади патроните от револвера, прибра ги в джоба си и хвърли оръжието на пода. После сграбчи Никълсън за реверите на халата и безцеремонно го вдигна на крака.

— Ако още веднъж се осмелиш да ми отговориш непочтително — каза той, подчертавайки всяка от думите си, — или ако си позволиш неуместна забележка по отношение на жена си, или си позволиш да се погавриш с каквото и да е в мое присъствие, ще бъдеш сурово наказан. Ясен ли съм, момчето ми?

— Не можете да ми говорите по този начин! — изхленчи Никълсън.

Спаркс го бутна назад в креслото и той падна в него и ахна от изненада. Почервенелите му очи не можеха да се откъснат от Спаркс, който бе взел бастуна си и бавно се приближаваше.

— Ти си едно лошо и злобно дете…

— Не съм!

— Подай ми ръцете си, Чарлз.

— Не можете да ме накарате…

— Веднага ми ги подай.

С несвързан хленч Чарлз подаде треперещите си ръце, обърнати с дланите нагоре.

— Какво наказание заслужава нашето непослушно момче, Гомперц? — попита Спаркс, огъвайки бастуна в ръце.

— Аз бих му дал още една възможност да се опита да ви бъде в помощ, сър, преди да наложите каквото и да е наказание — отвърна Дойл, без да се старае да скрива отвращението си от пълната деградация на Никълсън.

— Добре. Чу ли какво каза Гомперц, Никълсън? Той предлага да проявя милост. Мислиш ли, че това е добра идея?

— Д-даа, сър.

Спаркс нанесе силен удар по протегнатите длани. Никълсън изви.

— Къде е жена ти?

— Не знам…

Спаркс удари втори път.

— Ааа! Лондон… мисля, в Лондон. Не съм я виждал от три месеца.

— Къде е синът ти?

— Тя го взе със себе си. — Никълсън вече открито плачеше и по лицето му се стичаха сълзи и сополи.

— Виждал ли си сина си оттогава?

— Не, кълна се, не!

— Защо вдигна стената, Чарли?

— Заради нея.

— Заради жена ти?

— Да.

— Построил си я, след като е заминала, така ли?

Никълсън безмълвно кимна.

— Защо? — Спаркс вдигна бастуна.

— Защото се страхувах от нея.

Тънката пръчка отново се стовари върху дланите на Никълсън.

— Ти наистина си бил много упорито момче. Защо те е страх от жена ти, Чарли?

— Страх ме е… защото тя е поклонник на Сатаната.

— Страх те е от нея, защото тя е поклонник на Сатаната?

— Тя е поклонник на Сатаната и общува с демони. — Спаркс го удари с все сила през дланите. — Истина е, истина е. Кълна се, че е истина… — Никълсън се разрида. Способността му да издържи поетата линия на защита напълно се бе провалила. Дойл виждаше, че Спаркс съзнава това — той се бе навел над Никълсън и гласът му се забиваше в него като бургия.

— Какво е направила жена ти, та толкова много се страхуваш от нея?

— Тя прави така, че тук идват лоши неща.

— Какви лоши неща, Чарли?

— Неща, които идват нощем.

— Затова ли издигна стената, Чарли? За да задържиш лошите неща навън?

— Да.

— И затова ли е солта?

— Да, да. Тя им причинява болка.

— И какви са тези неща?

— Не знам, не съм ги виждал…

— Но си ги чувал, нали, чувал си ги нощем?

— Да… Моля ви не ми бийте повече, умолявам ви! — простена Никълсън, опитвайки се да прегърне ботуша на Спаркс.

— Миналата година си продал от земята си, Чарли. Не малко, дори доста, помниш ли? — попита Спаркс и го ритна настрани. — Отговори ми!