Марк Фрост - Списъкът на седемте

— С други думи, не си намерил нищо — нетърпеливо резюмира Дойл. Словоохотливостта на Лари го изнервяше.

— Да, не открих каквото се надявах да намеря, сър. И след като поразгледах останалата част от жилището му с не по-добър резултат, се насочих обратно към прозореца на мазето, откъдето бях влязъл. И тогава се натъкнах на една открехната врата. Някаква стаичка, която беше убягнала на вниманието ми на влизане. И докато очите ми се адаптираха към тъмнината, зърнах зад вратата обувка. По-скоро ботуш, при това неподвижен. Видях и панталона, в който бе обут кракът, на който бе ботушът. Стоях си там, застинал като статуята на Нелсън, и размишлявах над гледката цели десет минути. Подкован ботуш, подсилен на пръстите със стоманена пластина и чист като детска шапчица. Крайно сериозен ботуш. Ботуш, с който не си струва да си играеш. Един бърз ритник с него между ребрата и вътрешностите ти са пренаредени като мебелите в спалня на младоженци. Десет минути ви казвам, през които ботушът изобщо не помръдна. Хвърлих едно пени в стаята с ботуша и то изгърмя в тишината на мазето като залп с морски оръдия. Нито трепване. Това ми вдъхна кураж. Поех инициативата. Отворих вратата!

— Една от сивите качулки — подсказа Дойл.

— Точно това беше, сър. Седеше си на стола в тъмното с покрито лице и длани, положени върху коленете…

— Без да реагира?

— До такава степен, сър, че за момент помислих дали не съм попаднал на кражба от Стаята на ужаса в Музея на мадам Тюсо. Фигурата пред мен не направи абсолютно нищо, за да подскаже на сетивата ми, че се намирам в една стая с живо същество.

— И после?

— Запалих свещта, която носех в джоба си, за да го огледам по-подробно. Внимателно се пресегнах и го докоснах по ръката. Бързо, ей така. Нищо. Капнах му капка разтопен восък. Когато и това не предизвика реакция, извадих шилото си и го боднах с него. Даже не трепна с мускул. Но макар кожата му да беше сива и студена като риба в чиния, нещо в малкия ми мозък не спираше да ме предупреждава, че този мъж не е мъртъв, или поне не е мъртъв по начина, по който аз разбирам тази дума. Усетих, че изстивам. Космите на тила ми се изправиха и казаха „Здрасти!“, а често съм стоял близо до мъртъвци, без това да ми прави впечатление. Онова нещо там се намираше изцяло извън моя жизнен опит.

— Провери ли дали има пулс или сърдечна дейност?

— Признавам, че мисълта отново да го докосна се оказа прекалено непоносима за топлата ми кръв. Но направих нещо друго… Свалих му качулката!

— Сините конци…

— Да, сър, върху лицето му имаше шев със сини конци. Той зашиваше устните му, доста грубичко, и явно бе скоро направен…

— А очите?

— Очите му бяха затворени, но клепачите не бяха зашити…

— Дишаше ли?

— Дай му възможност да свърши, Дойл — намеси се Спаркс.

— Не знам, сър. Не събрах кураж да проверя точно този аспект на ситуацията, защото когато го поразгледах отблизо, установих, че познавам този тип…

— Познаваш го?

— Да, сър. Ленсдаун Дилкс — борец от Топинг, бивш майстор. Всички го познавахме приживе и ще ви кажа, че беше с отвратителен характер. Беше… до момента, когато го арестуваха малко след като изви врата на един съдържател на магазин в Брикстън…

— Бил е затворен?

— Затворен, осъден за злодейско убийство и натикан в килия още преди три години. Представяте ли си изненадата ми да го открия в едно мазе в Мейфеър, със зашити устни — един оловен войник, очакващ някой да му навие пружината с ключа на гърба…

— Какво направи?

— В този момент чух някаква врата горе да се захлопва. При този звук очите на Ленсдаун се отвориха!

— Очите му се отвориха?

— Разбрали сте ме съвсем правилно, сър.

— И той… той позна ли те?

— Трудно ми е да ви отговоря, сър, защото в същия миг аз духнах свещта и излетях през вратата, прозореца, къщата и се озовах по средата на пътя към задната уличка, откъдето бях дошъл, преди още в стаята да бе станало отново тъмно. И ако трябва да го направя пак, повярвайте, отново ще го повторя! Ленсдаун Дилкс бе достатъчно неприятен и в предишното си превъплъщение, за да те накара да избягваш близкото познанство… не ми се вярваше, че новото му състояние би могло да внесе положителни изменения в характера му.

Дойл се затрудняваше да формулира каквато и да е реплика. Вятърът се бе обърнал. Небето на запад притъмняваше от сгъстяващите се облаци. Изведнъж бе станало сякаш десет градуса по-студено. Корпусът на платноходката посрещаше вълните с леко простенване.