Марк Фрост - Списъкът на седемте

И както стоеше изправен и готов да вземе това решение, във вакуума, създаден от трептящия мираж на въображаемото бягство, се настани убеждението, че когато се изправиш пред истинското зло — а той бе напълно уверен, че именно такова го преследва — да отстъпиш без борба е може би дори още по-голямо зло. Злото на поражението и страха. Човек би могъл да преживее цял живот, а защо не и безкрайна поредица от животи, и така и да не се изправи пред такава заплаха, която да постави на изпитание всичко онова, в което той вярва. И по-добре да загинеш в защита на светостта на тази вяра, отколкото да подвиеш опашка и да доживееш остатъка от живота си като пребито куче. Можеш ли да намериш някъде спасение от самопрезрението?

Така че той не пое на изток. Враговете му можеха да са много и вероятно бяха силни, но трябваше най-напред да му одерат кожата от мускулите и да сварят костите му на супа, преди да получат удовлетворение от поражението му. Почувства, че го изпълва тиха, благородна и студена ярост. А ако онези бяха овладели някакъв източник на нечестива енергия… не, няма значение! — те все пак имаха плът, а от всяка плът може да закапе кръв.

— Предполагам не си спомняш името на последния издател, на когото си пратил книгата си? — поинтересува се Спаркс, лениво загледан през борда.

— Би могъл да бъде всеки един от няколкото възможни. Загубих бележника си сред останките на стаята.

— Колко досадно!

— Как го правят, Джек? Аз бих могъл да измисля обяснение за всичко останало — сеанса и така нататък — но това направо ме изумява.

Спаркс замислено кимна, дъвчейки мундщука на лулата си.

— Доколкото може да се съди по твоето описание, изглежда, лицата, които стоят зад всичко това, са се натъкнали на някакъв метод, позволяващ да се промени молекулярната структура на физическите обекти.

— Но това означава, че те разполагат с някаква смъртно опасна извънземна сила.

— Да, предполагам, това е възможно — сухо се съгласи Спаркс.

— Но за мен то е напълно неприемливо.

— Ако са го направили, приятелю, нашето мнение по въпроса едва ли ще бъде в състояние да ги възпре. И докато все още сме на темата за неадекватните обяснения, нека не забравяме сивите качулки.

— Тогава ти подхвърли, че онези хора… не са съвсем живи.

— Ти си докторът.

— За да мога да дам експертно мнение, трябва да разполагам с тялото на един от тях.

— Като имам предвид упоритостта им, предполагам, че скоро ще имаш тази възможност.

Разговорът им събуди Лари. Той изпълзя изпод навеса, триейки очи, за да прогони съня.

— Лари е виждал един от тях отблизо, нали, Лари? — попита го Спаркс.

— Какво съм виждал, сър?

— Сивите качулки. Разкажи на доктор Дойл.

— Да. Беше преди няколко месеца, сър — започна той и кръвожадно заби зъби в оставения му сандвич с вестфалска шунка и сирене. — Изпълнявах задачата да следя един джентълмен, който ни интересуваше от известно време…

— Главният заподозрян в моите разследвания — поясни Спаркс.

— Такаа… Та всеки вторник вечер този джентълмен имаше навика да напуска дома си в богаташкия Мейфеър и да посещава един ако не високоуважаван, то поне скандално известен дом на удоволствията в съседно Сохо, където особените му вкусове намираха поле за изява…

— Мисля, че не това ни вълнува в момента, Лари — коригира го Спаркс.

— Разбирам, сър. Та значи, след като установих със сигурност навика на въпросния джентълмен да си угажда по споменатия начин, реших един път да се възползвам от отсъствието му, да вляза в дома му, докато го няма, и да видя на място за какво става дума — продължи той с пълна уста, спирайки за малко, колкото да прокара през гърлото си някоя гигантска хапка.

— Старите навици не умират, а? — сухо отбеляза Дойл.

— О, не, сър, кълна се, че не става дума за това. И двамата с Бари се отказахме, Бог ми е свидетел — отговори той и се прекръсти. — Не, аз исках да вляза там, за да видя дали джентълменът не е оставил някоя дреболия, която би ни дала възможност по-добре да разберем неговите намерения, както и тези на съдружниците му.

— Някакви писмени материали например — допълни Спаркс.

— Точно така. Нещо подобно би могло да бъде оставено например в сейф, скрит зад картата на Хиперборейската пустош или зад някой маслен портрет на старата му крава… искам да кажа жена му де… Е, поразкрасена, с по-къси зъби, по-вталена, отколкото би могла да бъде в действителност, но това си е право на художника, нали така, а аз съм сигурен, че на тези нещастници им се плаща добре — нали ги знаете артистичните натури, на тях не им е необходима карта, за да съобразят от коя страна се маже маслото на хляба… о, извинявам се, аз май се отклоних. Та, какъвто и да бе случаят, аз бях твърдо решил да се възползвам от талантите си, за да открия някаква улика, където и да се намираше тя. — Той най-сетне свърши със сандвича, пресуши шишето бира, мощно се оригна и го захвърли през борда. — Както и да е, отворих онзи сейф. За нещастие той не съдържаше нищо интересно — само някаква купчина акции, които между другото изглеждаха доста апетитно, но повярвайте ми като ви го казвам, трудно би било да се продадат, макар че не това би ни спряло двамата с Бари — та, куп акции, заедно с няколко порнографски картички, които изобщо не противоречаха, а по-скоро потвърждаваха онова, което бях научил за по-интимните неортодоксални предпочитания на този тип, и накрая завещанието му, в което се казваше, че оставя всичко на дебеланата, така превратно изобразена върху картината.