Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Браво, Дойл. Успя да ме удивиш!

— Точно това беше намерението ми. Искаш ли сега да чуеш как стигнах до тези изводи?

— Акцентът ми или по-скоро онези следи от него, които все още са останали, издава йоркширския ми произход. Съдейки по маниерите ми и по това, че не изглеждам финансово притеснен, ти си заключил, че семейството ми е в състояние да ми обезпечи определено ниво, без да се налага да печеля от търговия.

— Правилно. Живото ти въображение ми подсказва, че като малък си бил прикован за дълго на легло — може би по време на холерната епидемия в началото на 60-те — през което време много си чел — навик, който си запазил и до днес.

— Така е. И наистина семейството ми е пътувало из Европа и особено в Германия, но убий ме, ако мога да си представя как се досети за това!

— О, това беше предположение: Германия е предпочитаното място от аристократичните семейства от поколението на твоите родители, които са искали да възпитат в децата си по-систематичен вкус към литература и култура. Предполагам, че германската нишка в потеклото на последните ни няколко крале и кралици има нещо общо с тази склонност на английската висша класа.

— Много точно съображение — призна Спаркс. — Но ти допусна една грешка: аз имам по-голям брат.

— Честно казано, това ме изненадва. Ти се държиш с естествената самоувереност и амбициозност на единствено или най-голямо дете.

— Брат ми е значително по-възрастен от мен. Той никога не пътуваше с нас и през по-голямата част от моето детство беше в далечно училище. Не бих могъл да кажа, че го познавам добре.

— А, това обяснява нещата.

— Аз наистина бях в Кеймбридж — в колежа „Кай и Магдалена“ — и изучавах медицина и естествени науки, до който извод си стигнал на базата на добрата ми ориентация в града, както и благодарение на явната лекота, с която получих информацията за младия Никълсън.

— Отново позна.

— Освен това съм учил и в Крайст Чърч, Оксфорд.

— Теология?

— Да. И — въпреки че ми е неудобно да го призная — театрално изкуство на аматьорска основа.

— До този извод стигнах въз основа на умението ти да се гримираш и познанията ти върху основните принципи на дегизировката. А лекотата, с която се превъплъти така удачно в образа на онази индийка, ме накара да допусна, че си бил в Ориента.

— Е, аз така и не станах военен, но действително обиколих Далечния изток и наистина прекарах много време в сравнително изучаване на религиите.

— А Съединените щати?

— Е, едва ли си пропуснал да обърнеш внимание на американизмите, които понякога използвам.

Дойл кимна.

— Прекарах осем месеца по източното крайбрежие, обикаляйки като артист в трупата, известна като „Шекспиров театър на Сазанов“ — довери Спаркс с тона на грешник в изповедалня.

— Знаех си!

— Мислех си, че Меркуцио е върхът на сценичните ми изяви, но на публиката в Бостън повече й допадна моят Хотспър — присмя се той на собствената си суетност. — Сега вече мога да проследя линията на твоите дедукции за всичко, с изключение на едно: как, по дяволите, се досети, че свиря на цигулка?

— Веднъж ми се наложи да лекувам цигулар от Лондонския симфоничен оркестър, който си беше изкълчил зле китката след падане от велосипед. По възглавничките на всички пръсти на лявата му ръка имаше много характерна мрежа от малки мазоли, явно в резултат от натискането на струните. Предполагам, че и ти свириш на цигулка, ако не с умението, то поне с всеотдайността на моя пациент.

— Забележително. Поздравявам те за наблюдателността.

— Благодаря. Аз самият се гордея с нея.

— Повечето хора се влачат по течението на живота, дотолкова замаяни от собствената си интроспекция, че изобщо не забелязват света около тях такъв, какъвто е. Образованието, което си получил, ти е дало и безценния навик да обръщаш внимание на детайлите, а и ти явно си поработил да доразвиеш наученото до степен, внушаваща респект. Това обаче ми подсказва, че сигурно си вложил немалко усилия и да развиеш собствена философия за живота.

— Лично аз смятам, че колкото по-малко се говори за тези неща, толкова по-добре — скромно отговори Дойл.

— „Нека действията направят от всекиго такъв, какъвто е, докато музиката на неговата душа свири за публика от един-единствен човек.“

— Шекспир?

— Не, Спаркс — отвърна Спаркс с усмивка. — Да опитам ли сега аз с теб?

— Какво? Искаш да кажеш, какво би могло да се заключи за мен на базата на наблюдения?

— Перспективата, че най-сетне съм срещнал съперник от моята класа в упражнението по дедукция от наблюдение, събуди в мен състезателното начало.