Марк Фрост - Списъкът на седемте

— И как според теб са се опитвали цивилизациите да използват тази мощ, веднага след като са я овладели? За какво сме използвали древните храмове? Хайде, Дойл, напъни си мозъка!

— Жертвоприношения с животни? — осмели се да предположи Дойл.

— Лечение! Лекували са болните, съживявали са мъртвите. Ние сме отправяли призив към боговете да ни върнат единството с природата. Затова едни и същи хора са били и лекари, и теолози. Не ти ли напомня сега това за двете змии, обвити около една и съща силова линия — каза Спаркс, видимо сам изненадан от собствената си логическа находка. — Спомняш ли си кой е бил най-големият син на Хермес?

— Върти ми се на езика… — започна замаяният Дойл.

— Великият бог Пан — баща на езичеството и култовете, боготворящи земята — същият, когото християните решили да заличат, наричайки го Дявол, защото бедният стар, обичащ шегата Пан е олицетворявал и онова най-нехристиянско мъжко качество — невъздържаното сексуално желание.

— Жалко.

— Да, Пан бил голям палавник: той обичал да издебва в засада пътешествениците, изскачал от шубраците и направо ги шашвал, внушавайки в жертвите си чувството, станало известно като паника .

— Мисля, че е крайно време да хапнем нещо — промърмори Дойл. Заобикалящият ги провинциален пейзаж, въпреки пасторалността си и задрямалата под слънчевите лъчи красота, започваше да му изглежда все по-заплашителен.

— Какво необикновено нещо е човешката мисъл! Една търкаляща се по пътя ни каменна плоча ни преведе от фенг шуй до Пан. Господи, този стар път сигурно наистина излъчва някаква енергия — чувствам как тя буквално блика в мен.

— Ако в цялата тази история със силовите линии има някаква истина, ако този път наистина е свещен, как тогава ще обясниш факта, че е изпаднал в такова забвение? — попита Дойл, изпитвайки удоволствие от резкия начин, по който прозвуча въпросът му.

— В това твое единствено наблюдение, Дойл, ти изразяваш с епиграматична прецизност фундаменталната трагедия на съвременния човек. Не разбираш ли, че сме изпаднали в немилост, не усещаш ли, че древната ни инстинктивна връзка с природата е забравена? Ние сме като гости, престанали да уважават къщата, в която живеят, и се отнасяме към нея като към глинена буца, която трябва да бъде размачкана, за да отговаря на най-първичните ни нужди. Спомни си за екарисажите в Лондон, за гадния въздух, за мините, за експлоатацията на детски труд, помисли за хилядите същества, чийто живот е пречупен и лишен от съдържание само благодарение на зловещата машинария, така присъща на нашата епоха. Красноречивите руини по този прост селски път предвещават неминуемото падение на нашата самопревъзнасяща се цивилизация.

Дойл почувства някаква вълна да преминава през тялото му. Не беше сигурен дали това е реакция на необичайно деликатното възмущение на неговия приятел или комбинация от изгладняване и прегряване. Наближаваше обяд, а времето беше необикновено топло за сезона. Линията на хоризонта се размиваше от издигащия се горещ въздух.

— Какво е това? — попита Дойл и посочи зад тях.

Незабелязано се бяха изкачили и спуснали по цяла верига заоблени възвишения, следвайки пътя, провиращ се през долината. Някакво черно, размито като мираж петно трептеше, приближавайки се към тях по пътя. Ритмичните плавни движения събуждаха образа на огромен гарван, носещ се насам.

— Дали не е по-добре да се омитаме оттук? — подсказа Дойл.

— Не.

— Мислиш ли, че това е… хм, разумно, Джек?

— Не ни застрашава нищо — заяви Спаркс, оставайки на място.

Не след дълго чуха чаткането на копита — един-единствен кон се приближаваше в галоп. През завесата на маранята постепенно се фокусира фигурата на самотен ездач, който препускаше, развявайки черната си пелерина. Той плавно забави ход и изуменият Дойл различи едно добре познато му лице.

— Но… но това е Бари! Бари е, нали? — извика Дойл, сам изненадан от радостта си пред перспективата за среща с Бари.

— Не, не е Бари — възрази Спаркс.

Той пристъпи напред, за да поздрави ездача, изминаващ последните няколко крачки, които ги разделяха. Мъжът, който според Дойл не можеше да бъде никой друг, освен Бари, скочи от коня и се ръкува със Спаркс.

— Браво, Лари, значи нямаше неприятности — каза Спаркс.

— Отварях си очите. Никакъв проблем, сър — отвърна Лари, който според Дойл си беше Бари, а не някакъв Лари.

— Лари има предвид горските плодове и житните зърна, които пусках по пътя — обясни Спаркс на Дойл. Двамата мъже се приближиха. — Няма следотърсач като него в цяла Англия и само той би могъл да хване толкова незабележима следа.