Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Ти разговаря с нея, така че по-интересно е какво е твоето мнение.

— Не я ли познаваш? — попита Дойл, усещайки познатото му чувство на безсилие да го обхваща за пореден път.

— Никога не съм се запознавал с нея. Но признавам, че говори много убедително. За мен тя е една крайно интригуваща смес от войнстващ поклонник и пътуващ търговец. Човек би се заклел, че е американка.

— Извини ме, Джек, но искам да попитам какви бяха тези измислици, че работиш за кралицата?

Спаркс спря и го изгледа с подкупваща искреност.

— Искам да ми обещаеш, че никога няма да обелиш и дума другиму за това. Не бих казал, че е безопасно да говорим по този въпрос дори тук, в това безлюдно място. От твоята дискретност зависи животът на хора, които са много по-ценни за съхранението на империята, отколкото аз или ти. Доверих ти се — признавам, крайно неохотно! — за да те накарам да проумееш сериозността на нещата, в които за съжаление вече си дълбоко замесен. Много бих желал да не беше така!

Дълбоката загриженост на Спаркс за доброто на Короната събуди роялистките симпатии на Дойл и го накара да забрави за намерението да открие други възражения срещу пелерината от секретност, зад която Спаркс така удобно се криеше.

— Правилно ли съм разбрал, че става дума за заплаха срещу живота на определени… високопоставени лица? — попита Дойл, подбирайки внимателно думите си.

— Да, точно така.

— Бих ли могъл да… да ти бъда в помощ по някакъв начин?

— Вече си. Справяш се чудесно!

Заплаха срещу кралицата! Дойл едва се сдържаше.

— Щом намираш способностите ми за нелишени от известни достойнства, бих искал да се поставя на твое разположение и за в бъдеще.

Спаркс изучаващо го изгледа с равни дози състрадание и студена преценка.

— Само да не съжаляваш! — отговори той. — Пазиш ли още знака, който ти дадох?

— Ето го. — И Дойл извади окото от джоба си.

— Вземи го в лявата си ръка, ако обичаш.

— Мадам Блаватска предложи да си направя амулет от него.

— В това няма нищо лошо, стига да е скрит от неволен чужд поглед — съгласи се Спаркс и показа подобен амулет изпод яката си. — Сега вдигни дясната си ръка и повтаряй след мен.

— Това да не е някакъв масонски ритуал?

— Не разполагаме с цял ден, Дойл!

— Добре де, давай нататък.

Спаркс се концентрира и затвори очи. Настъпи мълчание. Дойл започна да се притеснява, че нещо не е наред, но Спаркс внезапно проговори:

— Нека Светлината потече от извора в съзнанието на Бога към умовете на хората. И нека тя се спусне над Земята.

Дойл повтори думите, опитвайки се да им вдъхне повече живот, докато междувременно се мъчеше да разгадае техния смисъл. Съзнанието на Бога. Светлина. Светлина във формата на познание… значи мъдрост.

— От центъра, където волята Божия е закон — продължи Спаркс, — нека целеустремеността впрегне малките човешки стремежи, целеустремеността на която служат Посветените.

Охо, сега пък това. Не звучеше съвсем християнски, но това не бе проблем. Посветените. Блаватска беше писала за тях: митологични старейшини, безстрастно наблюдаващи отвисоко хорската глупост. Всяка цивилизация разработваше своя версия: Олимп, Валхала, Шамбала, Рай…

— От центъра, където е възникнала расата на човеците, нека заработи Планът на Любовта и Светлината, и нека запечата вратата, пред която се е изправило Злото.

Аха, ето това вече е нещо: където се е изправило Злото . Дойл усещаше, че вече е специалист по тази тема — макар и да не можеше да посочи местоположението на точно тази врата, той определено бе чул някой да чука по нея.

— И нека Светлината и Любовта, и Силата възстановят Плана на Земята!

„Чий План?“ — недоумяваше Дойл. Как точно смятат те — които и да са те, макар сега той вече да бе един от тях — да го възстановят?

— А сега какво? Има ли някакво тайно ръкостискане или нещо друго, с което да подпечатаме сделката? — поинтересува се Дойл.

— Не. Това е всичко — отговори Спаркс и мушна амулета си отново под яката.

— Какво всъщност означава всичко това, Джек?

— А какво означава то за теб?

— Да правя добро, да се боря срещу Злото — сви неопределено рамене Дойл.

— Е, това стига за начало — каза късо Спаркс и отново потегли.

— Не е особено догматично. И е много общо.

— Все пак ободрява, нали?

— Аз очаквах, разбираш ли… нещо като клетва за вярност пред кралицата и страната, нещо в духа на рицарството, в стила на крал Артур. А това, което чух, ми прозвуча пантеистично и необвързващо.