Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Нямам ни най-малка представа.

— Как смяташе да стигнеш дотам?

— Планът ми не стига чак до такива подробности.

— Източен Съсекс. Близко до град Рай. Хайде, Дойл, чака ни дълъг път — каза Спаркс и този път решително навлезе в дъбравата.

— Но аз имам още въпроси към теб — предупреди Дойл и се надигна да го последва.

— Надявам се стават за дискусия по време на път.

— Мисля, че да.

— Но не си мисли, че става дума за този път. Нашият маршрут ще бъде доста по-заобиколен.

— Досещах се.

Слънцето продължаваше бавно да се изкачва по небосвода, топлите му лъчи стопяваха студа в костите им и изсушаваха най-горния слой от мокрите им дрехи. Двамата извървяха по черния път близо миля, преди да стигнат до място, в което го пресичаше друг, почти незабележим буренясал коларски път. След известно двоумение, макар да не сподели гласно съмненията си, Спаркс реши да продължат наляво, по явно отдавна неизползваната отбивка. От този момент нататък той демонстрира притежаването на забележителен вътрешен компас, понеже нито веднъж повече не се поколеба за посока, макар изоставеният път буквално да изчезваше от погледа им, и то понякога за дълго.

Макар и да бе труден за следване, коларският път ги отдалечаваше от гората и ги водеше надолу към някаква плодородна долина. Под ярката слънчева светлина богатият чернозем на нивите галеше окото и радваше сетивата. Хор пойни птички жизнерадостно пригласяше на събуждащия се за нов живот мирен ден. Дойл установи, че му е трудно да мисли за грижите си, и в един момент се улови, че си подсвирква. Спаркс хвана в шепата си сноп суха трева, внимателно огледа стръковете и после ги задъвка един след друг.

По негово настояване Дойл разказа за случилото му се след раздялата в Лондон, пропускайки срещата с Лебу от Скотланд Ярд, понеже навреме си спомни настойчивостта на Спаркс да не въвличат полицията в тази история. Доволен от гладкия начин, по който бе заобиколил този опасен въпрос, Дойл вътрешно се поздрави.

— Значи след като заведе инспектора на Чешир стрийт 13, ти се върна в апартамента си и намери тялото на мисис Петрович? — поиска да уточни Спаркс.

Сепнат, Дойл се опита да измисли как да се измъкне от неловкото положение, в което сам се бе поставил.

— Позволи ми да опростя нещата за теб, Дойл… Не се затормозявай да ме лъжеш…

— Как разбра?

— Има ли някакво значение? Грешката е направена.

— Все пак бих искал да науча как стигна до това заключение…

— Следях те.

— Още тогава? Преди номера с индийката?

— Може да се каже почти през цялото време.

— За да ме защитиш, или си се надявал, че сам ще си навлека неприятности?

— Не мога да кажа, че тези две възможни причини предполагат еднакъв подход.

— Предполагам същото се отнася и до присъствието ти в Кеймбридж?

— Признавам, че там преследвах и други цели…

— Например? — настоя Дойл, възползвайки се от това, че бе поел инициативата да задава въпросите.

— Братът на лейди Никълсън е следвал в „Гонвил и Кай“. Поинтересувах се за някои неща в канцеларията.

— Докато аз търсех „професор Сакър“.

— Да, признавам, че моментът бе особено подходящ.

— Сигурно ще кажеш, че именно от подобни съображения си се представил под фалшиво име — заключи Дойл. — Разчитайки, че аз ще отида в Кеймбридж да те търся и това ще ти даде възможност да продължаваш да ме държиш под око, докато сам ти издирваш следите на брата…

— Похвално, Дойл.

— За мое съжаление хитро замисленият ти план едва не ме погуби.

— Крайно неприятно.

— Ти едва ли ще ми предложиш някакво обяснение за онова, което ме преследваше из залите на музея на античността, нали?

— Не. Съжалявам — каза Спаркс без видими следи от искрено съжаление и после живо подхвърли: — Ама ти беше интересно, нали?

— Не бих казал, че има и секунда, през която да съм спрял да мисля по този въпрос. Както и да е, какво научи за брата?

— Фамилно име: Ратборн — моминското име на лейди Никълсън; собствено име: Джордж. Тръгнал е от Кеймбридж три дни преди ваканцията, споменавайки пред ректора, че става дума за неотложни семейни дела. И оттогава никой не е чул нищо за него.

— Едва ли някой някога ще чуе. Горкият нещастник! А нещо за мадам Блаватска?

— Безкрайно интересна жена.

— Напълно съм съгласен. Тя има ли нещо общо с всичко това?

— Бих казал, че тя е един заинтересован наблюдател, на чието съчувствие можем да разчитаме.

— Искаш да кажеш, че не е замесена?