Марк Фрост - Списъкът на седемте

Джек напрегнато се вглеждаше надолу към улицата. Каретата вече се виждаше.

— Мислиш ли? Едва ли ще стигнем далече с натрошени крака…

Дойл обмисляше как да формулира несъгласието си, но преди да успее да се възпротиви, Джек го сграбчи за колана и скочи заедно с него от покрива. Телата им улучиха покрива на носещата се в тъмнината карета, пробиха го и пропаднаха чак до възглавниците на седалките.

— Мили боже!

— Цял ли си?

Дойл се опипа. Леко натъртване в ребрата, слаба болка в глезена — общо взето, чувстваше се забележително добре след скок от такава височина — почти шест метра.

— Мисля, че нищо ми няма.

— Отлично.

Каретата профуча покрай другата, която бе спряла пред странноприемницата, и Дойл забеляза размитите от пелената на пороя фигури, които се хвърлиха след тях. Джек подраска по останките от покрива и в дупката над главите им се появи покритото с белези лице на кочияша, познато на Дойл от предишното му пътуване в компанията на Джек.

— Тактика на изплъзване, Бари — нареди Джек.

Бари кимна и се концентрира върху задълженията си. Дойл чу камшика да изплющява и каретата се понесе още по-бързо.

Джек се настани на мястото срещу Дойл, пазейки се с една ръка от шуртящата през покрива вода.

— Съжалявам за дъжда.

— Няма нищо. Ще си поговорим ли сега, докато пътуваме?

— Още не. След малко слизаме.

— Слизаме ли?

Колелата на каретата изтрополиха по къс мост и неочаквано за Дойл тя спря. Джек скочи навън и задържа вратата отворена.

— Хайде, Дойл, не разполагаме с цяла нощ!

Дойл го последва в пороя. Джек махна на Бари и каретата изчезна в тъмнината.

— Насам — каза Джек и хукна надолу по склона под моста, по който току-що бяха преминали. — Ето тук.

И го дръпна под относителната сушина на моста. Държейки с едната си ръка чантата, Дойл се държеше с другата за перилата и поглеждаше с опасение към ревящата под краката им вода.

— Наред ли е всичко? — извика високо Джек.

— Мисля, че да — отвърна Дойл, но думите му потънаха в оглушителния грохот на пронеслата се над главите им карета, запрегната с четири коня. Тропотът бързо заглъхна в шума на дъжда.

— Те ли бяха? — осмели се накрая да попита Дойл.

— Бари ще ги поразходи около Трафалгарския площад, преди да усетят, че не сме с него.

Дойл кимна, усещайки, че противно на волята си се възхищава на изобретателността на този човек. Известно време никой не продума. Дойл не сваляше поглед от Джек, който приятелски му се усмихваше.

— Е, какво предлагаш да правим нататък?

— Предлагам да останем тук, докато дъждът не намалее — отговори простичко Джек.

Отново настана тишина. Джек, изглежда, нямаше нищо против да си стоят така, без да продума. Но Дойл не беше съгласен.

— Виж какво, Джек… или както и да е името ти. Преди да продължим с каквото и да било, много бих искал да знам кой точно си ти! — каза той, осъзнавайки, че търпението му е стигнало до края си.

— Ще трябва да ме извиниш за хитрината, Дойл, но във всичко това има определена логика, която скоро сам ще можеш да разбереш и почувстваш — каза мъжът, отново се усмихна, бръкна в джоба си и извади познатата плоска сребърна бутилка.

— Кой си ти?

— Джон Спаркс — за приятели Джек — специален агент на Нейно Величество. Приятно ми е да се запознаем. — И той му подаде бутилката. — Малко бренди, за да се постоплим, докторе?

Дойл не намери нито миг почивка тази нощ. Остана все така вкопчен в моста, изплашен, че може да се изпусне и да полети в ледените води, носещи се под него. Спаркс обаче сякаш влизаше и излизаше от някаква медитация и остана все така обхванал безгрижно една обла греда.

Дъждът отслабна едва когато първите лъчи на зората стоплиха небето на изток. На западния хоризонт не се виждаха никакви облаци. Спаркс разтвори широко очи, свеж и жадуващ за действие като породист кон в деня на надбягването в Дерби.

— В тази сутрин има нещо обещаващо — обяви той и се изкатери върху моста ловко, като гимнастик от унгарска трупа.

Вкочанен като труп, мокър, гладен и изподраскан, Дойл с усилие се измъкна на пътя. Едва сдържаше раздразнението си от ентусиазма на своя спътник, който подхвана дълга поредица от йогистки пози, придружавайки всяка от тях с възклицания, напомнящи нощно мяукане на гладна котка. С напълно вдървена челюст и още неизбистрен поглед, Дойл установи, че в главата му се въртят две неща: първото беше опит да си представи максимално точно как би изглеждало котле гореща, подправена с масло овесена каша, а второто се свеждаше до измисляне на най-бавния и мъчителен начин да убие Спаркс. Хм… любопитно… мислите му се въртяха около ликвидирането на Спаркс чрез оригиналния начин на използване на казана с овесената каша.