Марк Фрост - Списъкът на седемте

Спаркс шумно изпусна за пореден път въздуха от гърдите си, поклони се на изгряващото слънце и приключи с упражненията си. И чак сега показа, че забелязва присъствието на Дойл.

— Трябва да потегляме — съобщи той някак между другото.

После се усмихна и бодро пое по пътя. Едва когато фигурата му се скри зад завоя, в главата на Дойл изкристализира мисълта колко жизненоважно за него е да се държи максимално плътно до този човек. Той пое след Спаркс, дори се затича, вслушвайки се в неприятното жвакане на подгизналите си ботуши. Дори когато го настигна, трябваше от време на време да подтичва, за да поддържа темпото, наложено от бързата походка на Спаркс.

— Накъде си тръгнал? — попита запъхтян Дойл.

— Понятието „движеща се цел“ предполага известно движение, Дойл — отговори му Спаркс, вдишвайки и издишвайки с опитността на трениран атлет. — Нашето спасение е в способността ни да бъдем непредсказуеми.

Боже господи, безгрижието на този тип беше ужасяващо.

— Добре де, къде отиваш?

— А ти къде отиваш?

— Признавам, че не знам.

— Почакай… погледни се и виж, че си тръгнал за някъде.

— Всъщност… имам впечатлението, че съм тръгнал с теб.

Спаркс кимна. Настъпи нова дълга пауза.

— Та… къде отиваме? — отново попита Дойл, леко изменяйки формата на въпроса си.

— Мога да ти кажа само, че трябва да напуснем този път колкото се може по-скоро.

Тесният път граничеше от двете страни с гъста гора.

— Мислиш, че тук не сме в безопасност?

— В настоящия момент тази фраза би могла да се използва за почти всяко друго място. — Спаркс неочаквано спря. Главата му се завъртя като глава на птица. Сетивата му явно регистрираха някаква информация, макар да не бе съвсем сигурно каква точно. — Насам — каза той накрая и се затича към гората.

Дойл го последва силно обезпокоен. Спаркс го водеше навътре, така че след известно време престанаха да виждат пътя. Минаха през някакви ниски папрати, после Спаркс постепенно забави ход и накрая спря. Внимателно измести встрани някакви бодли, зад които имаше храст цариградско грозде, и предложи:

— Да хапнем.

Обраха храста, в резултат на което всеки се оказа с по около шепа горчиви плодове с неправилна форма. За Дойл обаче те имаха вкуса на изискан десерт.

— Вкусно е, нали, Дойл? — осведоми се Спаркс, наблюдавайки хранещия се Дойл. — Изглеждаш истински лакомник.

— Никога не съм отказвал храна, можеш да ми вярваш.

— Да, храна… това е основното. Струва ми се, че скоро ще имаме повод да говорим на тази тема по-обстойно. Имам предвид здравето — погледнато най-общо.

— Джек, ако не възразяваш, нека не говорим точно в този момент най-общо за здравето.

— Моля ти се, щом така искаш.

— Склонен съм да разговарям конкретно за моето здраве, за здравето ми, разгледано в светлината на тези настойчиви покушения върху живота ми. Здравето ми такова, каквото бих предпочел да го съхраня.

— Напълно те разбирам.

— Добре, Джек. Доволен съм, че си ме разбрал.

— Какво те кара да мислиш, че трябва да ми обясняваш цял ден, за да видя колко безрадостно изглеждат нещата от твоята гледна точка? — отговори Спаркс, стана и се протегна, явно готов да продължи да върви.

— Бих искал да мога да ти кажа, че думите ти ми носят известна утеха.

— Успокоението е лукс, от който засега изпитваме определен недостиг…

— Джек! Накъде… сме… тръгнали? — за пореден път запита Дойл, отказвайки да помръдне.

— А ти къде би искал да отидеш?

— Предпочитам първо да чуя твоя отговор.

— Нещата не стоят толкова просто, Дойл…

— Това е чудесно, но за да бъда пределно откровен с теб, Джек, ще ти призная, че разчитах… не, направо завися от твоите съвети и опит в тези неща.

— Ами чуй ме тогава: къде искам да отида точно в този конкретен момент във времето е несъществено. Абсолютно.

— Несъществено, казваш.

— Да, това казах. Същественото е къде искаш да отидеш ти .

Дойл обмисли внимателно идеята да застреля този тип, но въпреки естетическата им неадекватност изядените горски плодове бяха поизгладили най-острите ръбове на раздразнението му.

— Имах смътната идея да отида в Топинг. Там е домът на покойната лейди Никълсън. Ще призная, че повече от това нищо не съм измислил.

— Добре. Да тръгваме тогава — каза Спаркс и потегли без повече думи.

— Просто така?

— Не каза ли, че искаш да отидеш там?

— Значи одобряваш идеята, така ли? — попита Дойл.

— Звучи ми като нещо постижимо. Знаеш ли къде се намира?