Марк Фрост - Списъкът на седемте

Лари поиска още бренди. Зевс внимателно проследи как Дойл налива и търпеливо изчаква Лари да го изпие.

— Пристигнахме. Проверихме в хотела до водопада. Да, казаха ни, въпросната двойка е тук от два дни. Качихме се при стаите им. Имаше следи, че някой живее там, но нямаше никого. Джек ми нареди да чакам пред вратата, докато той огледа от другата страна. Мина известно време. Изведнъж усетих, че нещо не е наред, и изтичах навън. От хотела тръгва пътека към планината и извежда на едно място, откъдето водопадът се вижда отгоре. Видях Джек да тича по пътеката. Хукнах и аз след него… За миг се скри от погледа ми и тогава чух изстрели от револвер, напрегнах всички сили, завих по пътеката и на една площадка пред мен видях Джек, вкопчен в човек, облечен в черно. Веднага разбрах, че е Аликзандър. Не знам кой беше стрелял, но те се бореха сякаш никой не беше улучен. Никога не съм виждал хора да си нанасят толкова жестоки удари. Силите им бяха равни, ударите им се редуваха, и двамата бяха окървавени, но никой не помисляше да отстъпи. Срам ме е да си го призная, но се парализирах от гледката. Просто не можех да поместя крак… И докато наблюдавах, забелязах, че Джек започва да развива малко предимство — едва забележимо или дори съвсем незабележимо, но схватката започваше лека-полека да се развива в негова полза. Аликзандър отстъпи крачка назад, опита се да нанесе удар с крак, но земята под краката му поддаде, надолу се посипа дъжд от камъни и пръст, после той загуби равновесие и в един безкрайно дълъг момент балансираше на самия ръб на пропастта. После полетя надолу… Но точно преди да изчезне от погледите ни, се пресегна с дяволска бързина, сграбчи Джек за ботуша, Джек се залюля, заби пети в земята, за миг се задържа, но тежестта на брат му го повлече и той полетя след него. Видях ги да падат, сър, стори ми се, че телата им се въртят и въртят във въздуха, сякаш цяла вечност.

По лицето му се стичаха сълзи. Дойл не можеше да помръдне.

— Намериха ли… телата им?

— Не знам, сър, защото в същия момент един куршум се заби в краката ми, аз вдигнах поглед и видях онази дяволска жена на пътеката над мен да се прицелва за втори изстрел…

— Лейди Никълсън?

— Да, сър. Така че побягнах и не спрях да бягам, докато не стигнах до гарата и не се качих на първия влак, който спря. Затова не знам дали са намерили телата. Но височината беше голяма, сър, и аз видях скалите на дъното — цели шейсет метра по-долу, и се опасявам, че мистър Джек Спаркс ни напусна преждевременно, много, много преди един толкова добър човек като него да стигне до средата на живота си.

Лари зарови лице в ръцете си и без да се крие, заплака горчиво. Дойл пое дълбоко дъх, за да смекчи болката в гърдите си, сляп за всичко, което ставаше около него, после сложи ръка през раменете на бедния човек и едва тогава сълзите му бликнаха, защото Джек си бе отишъл и те двамата бяха загубили своя единствен брат. Двамата мъже дълго седяха пред огъня, загубени в най-дългата лондонска нощ.

В седмиците, последвали случилото се на водопада Райхенбах, Дойл започна да чувства, че му липсва рутинността на ежедневието. Потърси работа и постъпи в малкото провинциално пристанище Саутси, край Портсмут, където започна живота си наново, погребвайки скръбта и объркването сред ежедневните грижи за здравето на жителите на това безгрижно морско градче. Самата незначителност на техните оплаквания тонизираше душата му. Малко по малко, съвсем бавно и почти незабележимо, изживяният ужас, който едва не го бе докарал до ръба на лудостта, избледняваше в съзнанието му.

Една сутрин той излезе от малката къща, където току-що бе завършил процедурата по лечение на коликите на едно дете, погледна ширналите се пред него зелени поля и прозрачните води на океана в краката си, проследи случайно проникналия през тежките облаци слънчев лъч и сепнато осъзна, че цял ден не беше мислил за Джек, Айлин или кошмарната нощ сред мочурищата.

„Оправяш се, Дойл“ — каза си той.

По-късно същото лято Том Хокинс — млад фермер от селцето, силен и здрав младеж, когото всички обичаха, заболя от церебрален менингит. Изправен пред най-сериозното предизвикателство в лекарската си кариера, Дойл премести пациента в дома си, за да може да се грижи за него както подобава. Сестрата на младежа, Луиз — свенлива и красива девойка, малко над двайсетте — изпълнена с всеотдайна сестринска любов, също се пренесе. Желанието им да помогнат на Том и неговото достойно поведение, когато разбра, че краят му е близо, сближиха Дойл и Луиз повече, отколкото си мислеха, че е възможно. Когато три седмици по-късно Том умря в ръцете им, последното му движение беше да вземе ръката на Луиз и да я постави в тази на Дойл. В края на лятото Дойл и Луиз се ожениха. Следващата пролет се роди първото им дете — дъщеричка, която кръстиха Мери-Луиз.