Марк Фрост - Списъкът на седемте

Четеше вестници каквито му попаднеха, и преглеждаше страниците им за някакъв знак. Един ден в Северна Шотландия се натъкна на некролог в лондонски вестник отпреди две седмици — беше за сър Найджъл Гъл, бивш лекар на кралското семейство. Тялото било намерено в кабинета на дома му в провинцията. По всичко личало, че ставало дума за самоубийство.

Вече беше време.

Върна се в Лондон към края на март. Веднага нае стаи в „Мелуин“ и започна да живее както преди, сигурен, че животът му не може да се промени, докато не получи знак от Джек, уверен, че няма да чака дълго.

Една нощ, доста след преминаването на внезапна гръмотевична буря, докато наблюдаваше светкавиците, разкъсващи небето в далечината, на вратата се почука.

Отвън стоеше Лари. И кучето — Зевс — беше с него. Двамата бяха подгизнали от дъжда. Дойл ги пусна да влязат и им извади кърпи. Лари съблече палтото си, седна пред огъня и прие предложената му чаша бренди. Зевс легна в краката му. Лари гледаше танцуващите пламъци. Изпи брендито си на няколко бързи глътки. Изглеждаше странно смален, чертите на лицето му се бяха втвърдили. Дойл търпеливо го чакаше да проговори.

— Оставихме те на гарата просто така. Не ми хареса. Шефът каза, че си се намъчил достатъчно. И че си сторил повече, отколкото някой би имал право да поиска. Нямало нужда повече да те тревожим, така каза той. Той е шефът, нали знаеш?

— Не те обвинявам, Лари.

Лари кимна, благодарен за прошката.

— Първото нещо беше да погребем брат ми както подобава. Откарахме тялото у дома. Сложихме го в гроба редом с мама. Това беше добре.

— Да.

— После мистър Спаркс каза, че имал някаква работа в Лондон. Нареди ми да замина за Брайтън и да чакам там да ми се обади. Минаха седмици. Месец. Започнах да побеждавам на всички игри в кръчмата. Една нощ се появи с новини. Каза, че научил всички подробности по придвижванията на една шхуна. Същата, която отплавала от Уитби през първата седмица на новата година. Отплувала за Бремен. Ние също трябвало да заминем за там… Взехме първия пощенски кораб. Слязохме в Бремен. Започнахме да разпитваме — Джек го правеше, нали знае езика.

— Предполагам.

— Търсехме семейна двойка — мъж и жена — качили се в Уитби и слезли от въпросната шхуна. Оказа се, че май натоварили в трюма някакъв ковчег. Казали на капитана, че това било тялото на скъп роднина, когото искали да погребат на родна земя. Качили се в Бремен на влак и заминали на юг. И тук следата изстина. Проверихме всяка гара, всяка най-нищожна спирка между Бремен и Мюнхен. Опознахме Прусия по-добре от прусаците. Нищо! Вече ми се искаше да се върна и аз в своята родна земя, но тогава на него му хрумна още една идея…

— Залцбург.

— Точно така, сър — градът, където, както знаете, братята са били заедно на училище. Австрия. Стигнахме там и той буквално обърна града наопаки. Така попадна на един кочияш, който си спомни за двойка, отговаряща на нашето описание. Откарал ги в един съседен град, на два часа път. Казвал се Браунау. Браунау на Ин… Разбра се, че двойката наела къща и платила наема в брой. За щастие съседката им се оказа страшно любопитна — старица, която няма какво друго да прави, освен да дебне по цяла нощ иззад завесите… Да, видяла ги да пристигат. И да, наистина разтоварили голям дървен сандък от фургона. Единственият багаж, освен онова, което носели на ръка, и това направо я изумило. На всичко отгоре стояли будни до късно — лампите светели по цяла нощ. Живели там два месеца, без да обелят нито дума с нея — е, това не е много добросъседско, нали?

— Бяха ли още там, когато пристигнахте?

Лари поклати със съжаление глава.

— Бяха си тръгнали преди една седмица, поне така каза. Влязохме в къщата. Ако кажа, че вътре беше пълен безпорядък, значи нищо да не кажа: изглеждаше сякаш някой бе доближил пещ, беше я задържал наблизо, колкото да разтопи всичко наполовина, и после беше оставил нещата да изстинат. Всичко беше меко, стените бяха като желе… Просто не мога да си представя как са стояли прави.

Но Дойл знаеше за какво става дума — Блаватска го бе описала като опит да се проникне откъм другата страна.

— Бяха ли оставили нещо след себе си?

— Ковчегът. Или по-скоро онова, което беше останало от него. Празен. Поставен върху купчина пръст, както в абатството.

— Нямаше нищо?

— Не, сър.

Дойл погледна Лари и сърцето му се сви. Идваше ред на лошите новини.

— И какво стана тогава, Лари?

— Решихме да ги проследим от там нататък — следата бе толкова прясна, само на седмица. Отведе ни на югозапад до едно малко градче в Швейцария, някъде между Цюрих и Базел. Курорт — идват хора, къпят се в изворите, посещават близкия водопад. Водопадът Райхенбах. Пет каскади. Над шейсет метра височина.