Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Има ли нещо, което бих…

— След като стана дума за това… искам да те помоля като приятел и джентълмен никога вече да не говорим на тази тема.

Спаркс здраво стисна челюсти. Погледът в очите му се ожесточи, гласът му пресипна от силата на емоцията.

— Разбира се, Джек — прошепна Дойл.

Спаркс кимна, рязко стана от масата и излезе, преди Дойл да успее да реагира. Бремето на наученото потискаше Дойл. Той се отправи със залитане към задната част на вагона и погледна през дръпнатите завеси към Айлин, която бе легнала на долното легло. Не беше помръднала, дишането й беше дълбоко и равномерно. Стараейки се да не я разбуди и чувствайки, без да може да обясни защо, че това решение по някакъв начин е много важно, той се покатери на горното легло. Сънят — дълбок, черен и напълно безсъзнателен — се спусна над него и го взе в обятията си.

Дойл отвори очи. Нямаше усещане, че се движат — влакът беше спрял. В спалното отделение нахлуваше дневна светлина. Погледна часовника си — два и четвърт следобеда — раздели завесите и замижа. Намираха се в жп депо — същото, което бяха използвали преди Батърси, в южната част на града. Прехвърли крака през ръба на леглото и слезе по стълбичката. Долното легло беше празно. Всъщност целият вагон бе празен. Той излезе навън.

Локомотивът и тендера ги нямаше. Вагонът стоеше разкачен и изолиран на глуха странична линия. Дойл се огледа, но в депото нямаше и следа от локомотива. Изтича до стаята на началника. Там, изправен пред прозореца, стоеше възрастен инженер с дълги бакенбарди.

— Локомотивът, който докара този вагон — запъхтяно изрече Дойл и посочи с ръка. — Къде отиде?

— Потегли рано тази сутрин — отговори човекът.

— Пътувах заедно с една жена…

— Не съм виждал никой да слиза, сър.

— Някой трябва да е слязъл.

— Не казвам, че никой не е слязъл, казах, че аз не съм видял.

— Кого мога да попитам?

Възрастният мъж го упъти. Дойл разговаря с няколкото работници, които били на работа, когато влакът му пристигнал. Те добре си спомняха момента на влизането му в депото, но не бяха видели никой да си тръгва от него. И бяха сигурни, че не е имало никаква жена — това щяло да им направи впечатление.

„Да, сигурно щяхте да я запомните“ — помисли си Дойл.

Той потърси в себе си визитна картичка, за да я остави, в случай че някой си спомни нещо, после се сети, че бе загубил малкото си лични вещи — бяха останали в Рейвънскар. Но джобът му не беше празен. Той намери в него дебело снопче петфунтови банкноти и сребърния амулет на Спаркс. Бяха оставени там, докато бе спал. Прелисти банкнотите — сумата значително надхвърляше годишната му заплата. Не бе виждал толкова пари накуп през живота си.

Върна се при вагона и методично претърси всичко с надеждата да намери някакво писмо, бележка или поне някакъв знак, но както и подозираше, усилията му останаха напразни. Взе си палтото, слезе за втори път на перона и си тръгна.

Денят беше мрачен, тежки облаци скриваха слънцето. Не му се видя студено, може би защото вятърът беше стихнал. Отби се в една кръчма и засити глада си с голяма порция мусака. Сети се за Бари. Купи си една пура, излезе навън и изчака да си поиска огънче от минувачите, преди да се отправи по моста „Ламбет“. Спря по средата, загледа се в сивите води на Темза и се опита да реши какво да прави.

Да започне стария си живот? Разбира се, само ако пациентите му — колкото и малко да бяха на брой — бяха на същото мнение. Огромната сума, с която разполагаше, бе предостатъчна да наеме и обзаведе нов апартамент и да възстанови необходимата покъщнина.

Не. Още не беше готов за това.

Полицията? Абсурд. Една-единствена идея му се стори донякъде разумна. Той продължи пътя си по моста, стигна до края му, зави надясно през Тауър Гардънс, мина покрай Парламента и пое по крайбрежната улица Виктория Имбенкмънт. Движението около него, уличната търговия — тези неща му се струваха безплътни и незначителни. Накрая стигна до Иглата на Клеопатра. Колко време бе минало откакто бяха стояли тук с Джек и той му бе разказал историята на своя брат? По-малко от две седмици. А на него му се струваше, че са минали десет години.

Зави наляво и се отправи към Странд. Купи си кожена чанта, чифт здрави обувки, чорапи, ризи, тиранти, чифт панталони, бельо и несесер за бръснене, без да избира. Малко по-надолу намери шивач и си поръча скъп костюм. „Ако джентълменът не възразява, корекциите ще отнемат ден-два“, предупреди го шивачът. Джентълменът не възразяваше.