Марк Фрост - Списъкът на седемте

Спаркс се облегна. Дойл с изумление откри, че сценарият може да изглежда толкова прост и едновременно с това толкова безумен.

— И защо искат да го направят, Джек?

— Един крал може да обяви война. Те се занимават с производството на оръжия. Ето ти едно напълно прагматично основание. Мисля, че за момента то ни е напълно достатъчно.

Дойл кимна, усещайки като освежаващ хладен душ рационалността на подобни съображения.

— А земята? Затворниците? Препаратът на Вамберг?

— Играят си на богове — сви рамене Спаркс.

— Трябва да има по-практична причина.

— А може би създават частна армия — предположи Спаркс след кратко замисляне.

— За да се защитават?

— Намеренията им може и да са по-войнолюбиви.

— Но ние сме свидетели, че процедурата може и да не сполучи. На нея не може да се разчита — възрази Дойл, замислен за нещастниците, принудени да се отправят в последен марш към смъртта си.

— Изглежда, не е толкова лесно да направиш от един човек роб до края на живота му. Колкото и да ти се иска.

Дойл доизпи брендито си. Замисли се. Главата му се въртеше.

— Джек… Когато тръгнахме последния път от Лондон, полицията ми съобщи, че си избягал от Бедлам.

— Каза ли им името ми?

Дойл кимна.

— Казаха, че си луд.

Спаркс наклони глава настрани, погледна го и едва доловимо се поусмихна.

— Какво си им казал, Дойл?

— Нищо повече. Но трябва да ти призная, че имаше моменти, когато това не ми се струваше чак толкова невероятно.

Спаркс спокойно кимна и си наля ново бренди.

— Преди шест месеца наистина бях затворен в Бедлам. Стоях там няколко седмици. — Дойл усети как очите му се разтварят и стават колкото чаени чинийки.

— Против волята ми, естествено. По заповед на известен лекар, когото разследвах. Доктор Найджъл Гъл. В процеса на моето разследване аз го посещавах като негов пациент. Станахме приятели. Една вечер ме покани на вечеря в дома си. Приех, защото това беше възможност да науча нещо повече за него, дори само от жилището му. Моментно отслабване на концентрацията. Цяла дузина мъже — сред които и полицаи — ме чакаха да вляза вътре. Надвиха ме, сложиха ми усмирителна риза и ме откараха незабавно в Бедлам.

— Мили боже!

— Надявам се, Дойл, че сега вече се досещаш кой е направлявал действията на доктора?

— Да.

— Държаха ме в единична килия, където цареше абсолютен мрак, и изобщо не ми свалиха усмирителната риза. Често усещах, че някой ме наблюдава. Някой, когото познавам. Досетих се, че е Аликзандър — човекът, когото преследвах от самото начало.

Имаше още едно бреме, което Дойл жадуваше да свали от плещите си.

— Джек, трябва да ми простиш. Говоря за онази нощ, когато пътувахме за Уитби. В същия вагон. Видях те да си биеш инжекция.

Спаркс не помръдна, но думите му подействаха, сякаш Дойл го беше залял с вряла вода. Бузите му се изопнаха и от това лицето му стана още по-издължено и по-измъчено.

— Още през първата нощ в Бедлам ми сложиха качулка на главата. Ризата беше закрепена за стената. Започнаха да ми бият инжекции. Правеха го без да спират, денонощно, и всяка следваща застъпваше ефекта на предишната.

— Препаратът на Вамберг?

— Не — поклати глава Спаркс. — Кокаинов хидрохлорид. След една седмица вече бях развил… физическа зависимост.

— Как успя да избягаш?

— Не след дълго загубих представа за времето — изминал бе близо месец, без ни най-малка промяна в „дневния ми режим“. Похитителите ми решиха, че съм загубил психическата си устойчивост и силата на мускулите си. Бъркаха. Бях пренастроил организма си да се съпротивлява на ефекта на наркотика в по-голяма степен, отколкото можеше да се съди по поведението ми. Един ден след сутрешната инжекция бях изваден от килията и отведен някъде. Когато наближихме мястото, за което се бяхме отправили, ми свалиха усмирителната риза. Тримата ми пазачи не живяха достатъчно дълго, за да могат да изпитат съжаление, че са го направили. Скочих от каретата в движение. Въпреки че бях заслепен от ярката дневна светлина, все пак успях да се скрия.

— Какво са искали да направят?

— Каретата минаваше през Кенсингтън. В посока към двореца. Според мен, след като са решили, че съм станал наркоман, са сметнали за възможно да ме обвинят в извършването на някое ужасно престъпление. — Спаркс изпи съдържанието на чашата си на екс и се загледа в ъгъла. — Така че що се отнася до това, на което си станал свидетел във влака през онази нощ… мога само да ти кажа, че въпреки всичките ми усилия през изминалите месеци, още не съм успял да се отърся от… тази зависимост.