Марк Фрост - Списъкът на седемте

Подреди дрехите в чантата и нае стая в хотел „Мелуин“. Предплати за пет дни и поиска апартамент на втория етаж, непосредствено до стълбището. Разписа се в регистъра като „Майло Смайли, Ескуайър“. Не бе виждал администратора по време на краткия си предишен престой тук, а и той не му обърна никакво внимание.

Изкъпа се, избръсна се, върна се в стаята и се преоблече в новите си дрехи. Подозираше, че полицията все още се интересува от него, макар да се съмняваше, че го издирват активно, но това не го вълнуваше. Когато излезе навън, вече се бе свечерило. Купи си две книги от една сергия недалеч от хотела: „Приключенията на Хъкълбери Фин“ и превод от санскритски на „Бхагавад Гита“. Вечеря сам на маса в ресторант „Гейъти“, не размени нито дума с никого, върна се в хотела и чете Твен, докато сънят го надви.

На следващия ден тръгна по Друри Лейн и излезе на Монтегю стрийт. Апартаментът на Спаркс бе заключен и в него не се дочуваха никакви признаци на живот, включително и лай на куче. Нямаше дори съседи, които да разпита. По обратния път Дойл си купи бомбе и чадър от специализиран магазин на Джърмин стрийт. По-късно следобеда прибра новия си костюм от шивача.

Едва беше свършил с пробата в стаята си — това бе най-елегантният костюм, който някога бе обличал — когато на вратата се почука. Беше пиколото — идваше да му съобщи, че за джентълмена е пристигнала карета, която го чака долу. Дойл даде бакшиш на момчето и му поръча да предаде на кочияша, че ще слезе след малко.

Сложи бомбето, взе си чадъра — изглеждаше, че се готви да завали — и слезе на входа, където спираха каретите. Кочияшът му бе непознат, но в кабината го чакаше инспектор Лебу.

— Здравей, Клод.

— Здравей, Артър — отговори Лебу и сдържано кимна.

Дойл седна срещу него. Лебу даде сигнал на кочияша и потеглиха. Беше повече от очевидно, че Лебу не иска да го погледне в очите — изглеждаше едновременно сърдит и смирен, но не беше в настроение да влиза в конфронтация.

— Как си? — попита вежливо Дойл.

— Бил съм и по-добре.

Пътуването отне двайсетина минути, но Лебу на два пъти поглежда часовника си. Най-сетне каретата забави ход, Дойл чу някакви порти да се отварят, а след това се разнесе чаткане на копита по плочи. След малко спряха, Лебу излезе преди Дойл, въведе го през очакващата ги отворена врата, където бяха поздравени от солиден мъж, изпълнен с чувство за собствено достойнство, внимателен, интелигентен и видимо загрижен. Мъжът му се стори познат, но Дойл не можеше да си спомни откъде. Той кимна на Лебу — жестът беше едновременно благодарност и знак, че полицаят е свободен да си върви — после тръгна пред Дойл.

Минаха през потънало в полумрак антре, слязоха по тясна вита стълба и влязоха в комфортно обзаведена приемна. Нищо в обзавеждането на стаята не намекваше за собственика й — мебелировката беше изящна, но неутрална и дори някак безлична. Мъжът покани Дойл да седне на дивана и каза:

— Изчакайте тук, моля ви. — Това бяха първите му думи.

Дойл кимна, свали шапката си и седна. Мъжът излезе от стаята.

Първо се чуха стъпките й — бавни и тържествени стъпки по паркет — след това се разнесе гласът й — величествен и мек — тя попита нещо придружителя си. Дойл дочу да се споменава името му.

Вратата се отвори. Тя влезе и Дойл стана. Шокът, който изпита, когато я видя толкова близо до себе си, беше неописуем. Беше много по-малка, отколкото си я бе представял — не повече от метър и петдесет — но от нея се излъчваше присъствие, което буквално заля стаята и някак скъси разделящата ги дистанция. Познатото лице — обикновено, силно, лице, което всяко английско момче познаваше толкова добре, колкото лицето на собствената си майка — не беше нито сурово, още по-малко непреклонно — така както често беше изобразявано. Сивият кичур, семплата черна рокля, бялата дантелена яка, късата пелерина — все неща, които познаваше толкова добре, колкото собствените си ръце. В мига, в който го видя, тя се усмихна — живо, така както картините никога не биха могли да го предадат — и усмивката й бе ослепителна.

— Доктор Дойл, надявам се, че не съм ви причинила неудобства — каза кралица Виктория.

— Не, Ваше Величество — отговори той, изненадан от звука на собствения си глас. После се поклони, надявайки се, че спазва някакъв непознат му протокол.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — продължи тя и седна съвсем неофициално. — Моля.

Тя протегна ръка, посочвайки стола отдясно на себе си, и Дойл седна както му бе казано. Спомни си нещо, което някъде бе чел: че тя била практически глуха с лявото ухо още от дете. Тя се обърна към мъжа, който бе довел Дойл до стаята: