Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Що се отнася до пътуванията на нашия общ приятел — каза кралицата, премервайки думите си, — ние намираме за препоръчително никога да не се интересуваме от тях. — Тя закачливо повдигна вежда: благодарение на Джек Спаркс Дойл имаше възможност да се наслади на този кратък момент на интимност.

Той се усмихна и леко се поклони, а тя излезе от стаята. Понсонби се престрои зад нея и я последва.

„Аз съм като човек, комуто съдбата е отредила да яхне комета — помисли си Дойл. — Знам, че отново съм на твърда земя, но за добро или зло, тя никога вече няма да е същата.“

След малко Понсонби се върна и извървяха отново обратния път по тайните коридорчета на Бъкингамския дворец до чакащата го карета. Секретарят отвори вратата за Дойл, изчака го да седне на седалката и му подаде малко правоъгълно пакетче.

— От Нейно Величество с благодарност — каза Понсонби официално.

Дойл му благодари, Понсонби кимна, затвори вратата и Дойл се върна в хотела сам. Отвори пакетчето едва когато влезе в стаята си.

Беше автоматична писалка. Издължена черна автоматична писалка. Лежеше в ръката му леко като перце.

Прекара в „Мелуин“ още три дни. Сутрин обикаляше без да бърза из магазините, в търсене на заместители на най-необходимите си лични вещи. Това го накара да си зададе един добре дошъл въпрос: от какво всъщност се нуждае човек?

Вечеряше продължително и по правило сам. Всеки следобед пишеше писма до Айлин и й казваше в тях нещата, които бе искал да й каже; и се надяваше един ден да може да го направи.

Последния следобед на рецепцията му предадоха писмо, получено за него. Пликът беше познат — идентичен с онзи, който бе получил в бившия си апартамент не чак толкова отдавна, като че ли в един друг свят: кремав велен. Думите бяха написани от същата женска ръка и въпреки че този път бяха не с печатни букви, а с ръкописни, почеркът несъмнено беше същият.

Скъпи Артър,

Когато получиш това, вече ще съм напуснала Англия. Надявам се един ден да ми простиш, че си тръгнах, без да ти се обадя, предишния път и отново го правя, без да се видим. Сърцето ми, самата ми душа бяха толкова смазани, когато се срещнахме, а и обстоятелствата бяха толкова необикновени, така че не ми остана нито време, нито можех да си позволя лукса да скърбя. Сега този момент дойде.

Не успях да ти разкажа за него, няма да го направя и сега, само ще спомена, че го обичах. Планирахме да се оженим през пролетта. Безкрайно се съмнявам дали някога ще съм способна да обичам другиго по същия начин. Може би с времето ще се променя, но сега е още рано да се каже.

Знам, че никой от нас, които изживяхме онези дни и нощи заедно, никога няма да може да погледне света със същите премигващи и невиждащи очи, с които повечето около нас продължават да го гледат. Може би ние видяхме прекалено много. Не знам. Знам само, че твоята нежност, твоята почтеност, твоята смелост са онзи фар, който ще ми свети, докато измина останалата част от мрачния път, който стои пред мен.

Искам да знаеш, мили мой, че ще останеш завинаги в мислите ми и че винаги ще те обичам, където и да те отвеят ветровете. Бъди силен, скъпи ми Артър. Сигурна съм, чувствам го със сърцето си, че светлината, която носиш, ще продължи да свети за благото на света, дълго след като приливът измие стъпките ни от пясъка.

Прочете го три пъти. Опитваше се да намери успокоение в думите й. Даваше си сметка, че писмото е написано точно с такава цел. Кой знае, може би една слънчева сутрин в далечното бъдеще щеше да намери това успокоение. Но не и днес. Сложи го обратно в плика и го постави между страниците на една книга.

„Да, тук ще го намеря някой ден — мислеше той и сякаш виждаше този ден с удивителна прозорливост, — случайно, след много, много години. И благодарение на това, че времето лекува, няма да мога да си спомня с точност сладката, тъжна болка на точно този момент.“

Дойл събра нещата си — вече имаше две пътни чанти, а бе започнал от нулата — и същия следобед взе влака за Бристол.

Така, в пътуване от град на град, изминаха два месеца. Придвижваше се с влак, наемаше стая най-често анонимно, разглеждаше каквото имаше да се разгледа, прочиташе в библиотеката най-интересното от историята на мястото, провеждаше някой и друг разговор в пивницата с местните хора и накрая си тръгваше, задоволил любопитството си. На другата сутрин без предварителен план, без никакво обмисляне, избираше напълно случайно следващата си цел. Знаеше, че полицията вече не го търси, но бе избрал този начин на живот, за да се изплъзне на другите, чиито намерения не бяха толкова ясни.