Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Стреми се към трона. Ще бъде крал… Крал за хиляда години.

И Куинс бе разказвал нещо — дали беше за корони, или за тронове, когато бе взел в ръце снимката на медиума.

— Какво е то, Джоуи? Какво е това нещо? — попита Дойл, опитвайки се да влее от своята енергия в момчето, защото усещаше как слабото му тяло се отпуска в ръцете му.

Лицето на Джоуи пребледня. Съзнанието му явно се опитваше да стигне до някакво по-дълбоко ниво, където да намери отговора на въпроса. На устните му отново излезе пяна, този път оцветена в нежнорозовия цвят на филе от сьомга. Гърдите му се надигаха и спускаха с върховно усилие. Гласът прозвуча доста по-слабо:

— То има много имена. И съществува във вечността. Чака отвън. Храни се с душите на хората… в моментите на тяхното унищожение. Но То никога не може да бъде заситено… дори Великата война не би могла да го засити… Неговата…

Момчето пое дълбоко въздух. Очите му се отвориха. Бяха съвсем ясни. Отново беше в съзнание. Погледна Дойл, напълно на себе си, осъзнаващо собствената си крехкост.

— Джоуи?

Джоуи поклати глава, за да покаже, че чува, после премести погледа си покрай Дойл, към нещо зад него, с усилие повдигна ръка и посочи право към Спаркс.

— Той е архант — каза Джоуи.

Спаркс гледаше момчето като хипнотизиран, погледът му беше потъмнял от сянката на някакъв вътрешен ужас. Чу се нещо като излайване и Дойл отново се обърна към Джоуи. Детето кашляше, но нещо в гърдите му фатално се бе разкъсало — струйка гореща розова течност потече по брадичката му върху сатенената блузка. Телцето му изведнъж натежа и се отпусна в ръцете на Дойл, който усети, че животът завинаги го е напуснал. Той внимателно го положи да легне на леглото.

— Умря ли? — попита Спаркс.

Дойл кимна.

— Трябва да вървим. Веднага — каза Спаркс. — Иначе ще ни задават прекалено много въпроси.

Спаркс взе Дойл за ръката, забивайки пръстите си безмилостно, и го задърпа след себе си през хаоса около тях към спасителната врата. Сестри, лекари и пазачи все още се опитваха да успокоят децата. На прага се бяха появили двама полицаи. Дойл почувства как захватът около ръката му се затяга още повече. Спаркс го преведе покрай полицаите и двамата забързано се насочиха към една врата в дъното на отделението. Акробатите зад тях се насочваха към стената от паравани, скриваща тялото на Джоуи. Точно когато Спаркс и Дойл щяха да излязат от тълпата, на пътя им застана Големия Роджър.

— Какво стана с момчето ми, мистър? Имам право да знам, нали така? Аз платих за него, аз вложих в него толкова…

Зад паравана се разнесе вик на изненада.

— Мъртъв е! Джоуи е мъртъв!

Големия Роджър хвана Дойл.

— Хей, какво му направи?

Полицаите разбутаха тълпата, за да отидат при акробатите, които бяха излезли иззад параваните и диво се озъртаха.

— Вие го убихте! — Лицето на клоуна се изкриви в маска на склеротична ярост. — Край на номерата ни! Убили сте моя…

Спаркс се пресегна и в следващия миг Големия Роджър се озова на земята, задавено кашляйки, хванал се за гърлото. Ударът беше нанесен с такава заслепяваща бързина, че Дойл изпитваше съмнения беше ли го видял изобщо.

— Продължавай да вървиш, не бягай! — предупреди Спаркс.

Но Дойл спря и силно дръпна ръката си, за да се освободи. Погледите им се срещнаха. Дойл не скри всичките си съмнения, а Спаркс не пропусна да ги регистрира.

— Ето ги! Ето ги там!

Акробатите ги бяха забелязали и ги сочеха през тълпата. Полицаите се насочиха към тях.

— Дойл, не е сега моментът…

— Не съм сигурен.

— Не мога да ти позволя да останеш тук.

— Да не ми казваш, че нямам избор?

— Това е дълъг разговор…

— Мисля, че трябва да го проведем.

— Не сега! За бога, човече…

Дойл видимо се поколеба, но не отстъпи. Полицаите се приближаваха.

— Онова момче… нали помниш как ме нарече? Знаеш ли какво означава архант? — попита Спаркс.

Дойл безмълвно вдигна рамене.

— Означава спасител.

Полицаите бяха буквално на няколко крачки от тях.

— Хей, вие там двамата, не мърдайте! — извика единият.

Дойл тласна едно легло към тях и те спряха за момент, а той се втурна към вратата. Спаркс се впусна след него и двамата изхвръкнаха в коридора. Задрънча звънец за обща тревога и всички хукнаха да ги преследват.

— Накъде? — попита Спаркс.

Дойл посочи наляво. Побягнаха, заобикаляйки група смаяни пациенти, придружаващите ги лекари и някаква медицинска апаратура. Дойл се възползва от това, че познаваше плана на болницата като петте си пръста, и често сменяше посоката, влизаше и излизаше от различни отделения, качваше се по едни стълбища и слизаше по други, докато накрая изпълзяха от един прозорец на партера и се озоваха точно пред входа, където ги чакаше Лари. Половин дузина нови полицаи току-що пристигаха с една кола. Спаркс извади от джоба си сребърна свирка и я наду, за да ги повика при себе си, после им посочи към вратата.