Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Уитби… отново в Йорк. Не е ли това епархията, в която Негово Преосвещенство епископ Пилфрок — едно от имената в списъка — се грижи за паството си? — попита Дойл.

— И не само това — отговори Спаркс и поясни как благодарение на един от многото си познати научил, че Уитби е също и зимната резиденция на сър Джон Чандрос — един от най-достопочтените колеги на Пилфрок в Списъка на седмината.

Дойл започваше да вярва в твърдението на Спаркс, че случайности не съществуват.

А за десерт Спаркс поднесе на Дойл тъничко, подвързано в кожа томче, което по негови думи изровил в книжарницата „Хетчард“: „Моят живот сред хималайските мъдреци“ от професор Арминиъс Вамберг.

Вамберг? Пак име от Списъка!

— Я виж кой е издателят — подсети го Спаркс.

Дойл отвори на фронтисписа: „Ратборн и синове, Лимитид“. После бързо прелисти приложената биография на автора, в която Вамберг бе описан като австриец, окичил името си с цяла азбука от научни степени и звания, присъдени му едва ли не от всяка европейска „кула от слонова кост“, преди да бъде обладан от жаждата за пътешествия, която го бе отнесла от карибските острови до тибетските плата с кратки спирки из Черния континент и австралийската пустош.

— Не са приложили негова снимка — отбеляза Дойл.

— Готов съм да се обзаложа, че носи брада — загадъчно каза Спаркс.

— Брада ли?

— Мъжът, получил разрешение да вземе със себе си Боджър Нъгинс от затвора Нюгейт, ти е бил описан като човек с брада.

— Кое те кара да мислиш, че е бил Вамберг?

— Предполагам — усмихна се неопределено Спаркс. — Човек не може да знае всичко със сигурност.

— Дава ли книгата някакви указания що за човек е той?

— Макар заглавието да обещава, че авторът възнамерява да се отправи в пътешествие към откритията, но и към по-пълното си себепознаване, текстът не дава никаква идея за човека Вамберг. Тонът е благ, стилът — академичен, изложението — аналитично. Авторът не прави никакъв опит да обърне читателя в своята вяра, да го убеди или да направи някакви необосновани твърдения за силите в света на нематериалното.

— Тогава не би могъл да спечели и грош — изненадващо се обади слушащият разговора им Лари.

— Какво искаш да кажеш? — попита сепнато Дойл.

— Без духове и призраци, без космати твари, спускащи се изневиделица върху жертвите си от хималайските върхове като вихрушка?… Че как би могъл да продаде и две книги на пазара? Не знае ли, че хората обичат със сутрешната си овесена каша и порция кръв?

— Изглежда професор Вамберг е точно онова, за което се представя — каза Спаркс. — Сериозен, съвестен учен, работещ в не особено академичната сфера на метафизичното.

— Нищо чудно, че не бяхме чували за него — съгласи се Дойл.

— Прочети я внимателно, Дойл. И без това ни чака дълго пътуване с влак.

— Предполагам до Уитби?

— Че къде другаде?

И докато обикаляха из задръстените с обедния трафик лондонски улици, Дойл изведнъж се сети за обещанието, което беше дал на Лебу… вчера, колкото и невероятно да бе това: струваше му се, че е било преди месеци — да не напуска Лондон, без да се обади. Дойл вече много добре знаеше какво е отношението на Спаркс към редица държавни институции, но имаше известни морални ангажименти и към стария си приятел. Затова попита Спаркс би ли имал нещо против да се отбият за малко през болницата „Сейнт Бартоломю“ и обясни това с желанието си да вземе някои свои лични вещи, които уж съхранявал там, а също така и да попълни аптечката си с оглед на опасностите, които явно ги очакваха. Спаркс го погледна внимателно, но Дойл издържа погледа му с безстрастна физиономия, уверен, че не е издал действителните си намерения. Отговорът на Спаркс му даде основания да смята, че наистина е така.

— Към „Сейнт Бартоломю“, Лари.

— Ще бъде ли възможно след това да минем и покрай Роял Мюс, за да потърсим книгата, която ми описа Спайви Куинс? — помоли Дойл.

— Това влизаше в намеренията ми — късо отговори Спаркс. Отново изглеждаше затворен в себе си.

„Дали не се е досетил за намеренията ми? — обезпокоено се питаше Дойл. — Може би е решил, че не бива да ми се доверява. Колко трудно е да се разбере какво мисли този човек! И все пак, дявол да го вземе, моя работа си е дали ще кажа на Лебу къде отивам! Да не би да чакам от Джон Спаркс да уведоми семейството ми и да се погрижи за делата ми, ако нещо се случи с мен? Полицията може да не става за нищо друго, но е добра в едно отношение: на нея може да се разчита, че макар и бавно ще направи, каквото трябва.“