Марк Фрост - Списъкът на седемте

Остатъкът от пътуването им мина в тягостно мълчание. Когато пристигнаха в болницата, Спаркс слезе заедно с Дойл и влезе с него. „Е, не мога да му кажа да не идва с мен — измъчваше се Дойл, — така просто не се прави.“ Затова премълча. Спаркс седна на една пейка пред отделението на лекарите, докато Дойл поиска да му дадат медикаментите, които смяташе, че може да му потрябват, и провери гардеробчето си. В него всъщност имаше малко вещи, но изведнъж той осъзна със смес от съжаление и облекчение, че това е цялата му собственост: сребърен несесер с четка и гребен за коса, друга кутия за бръснача и бръснарските му принадлежности и кръстче, подарено от баща му по случай първото му причастие. Той прехвърли четката, гребена и бръснача в чантата си. Поколеба се дали да не окачи кръстчето на шията си, но накрая го сложи в джоба на жилетката си.

След като взе поръчаните медикаменти от склада, Дойл изтича до вратата и надзърна през прозорчето. Спаркс бе изчезнал някъде. Дойл бързо се върна на гишето, взе писалка и тъкмо се готвеше да надраска бележка до Лебу, когато дежурната сестра го видя.

— О, доктор Дойл, имам писмо за вас — каза тя и се обърна към разделената на клетки стена зад гърба й.

— Писмо ли?

— Пристигна тази сутрин. Донесе го пощальонът. — И тя му подаде запечатан илик.

— Благодаря ви. — Дойл нетърпеливо го разпечата.

Артър,

Мистър Джон Спаркс е луд, избягал от психиатричната клиника в Бедлам. Склонен е към прояви на насилие и е крайно опасен. Свържи се с мен незабавно.

— Billet doux от тайнствената любима? — попита Спаркс.

— Какво? — стресна се Дойл и вдигна поглед. Спаркс стоеше до него, облегнат на гишето.

— Писъмцето, стари приятелю… от любимия образ ли е?

— Един стар приятел ме кани да поиграем на корта — съвзе се Дойл, сгъна листчето и го върна на сестрата с всичката небрежност, на която бе способен в момента. — Моля ви, уведомете господина, че следващите една-две седмици няма да мога да играя, но ще му се обадя при първа възможност.

— Добре, докторе — обеща сестрата и отнесе бележката някъде.

— Можем да тръгваме — предложи Дойл, взе чантата си и се отправи към изхода. Спаркс го последва.

— Намери ли всичко, от което имаше нужда? — попита той.

— Да.

Мили Боже, Господи, Който си на небесата. Не мога да избягам — мислеше си Дойл, — а и не мога да скрия нищо от него… дори собствените си мисли. Видях на какви неща е способен и съм сигурен, че той е последният човек на земята, срещу когото бих дръзнал да се изправя… но възможно ли е всичко, което ми разказа, да са най-обикновени лъжи? Възможно ли е един човек да е толкова лукав? От друга страна, ако е луд, отговорът на този въпрос е „Да, разбира се!“. И все пак почакай, Дойл, ами ако това не е истина? Ами ако Лебу нещо не е разбрал правилно? След всичко, което преживяхме заедно — колко пъти вече ми спаси живота? — не би ли било справедливо да се отнеса с известно съмнение към подобно твърдение?

— Добре ли си, докторе? — спокойно попита Спаркс.

— Хм… Не мога да кажа, че не съм загрижен за някои неща…

— Сигурно.

— Струва ми се и аз като другите имам право да замълча, потънал в мисли.

— Не бих могъл да те упрекна.

— Не знам дали ме разбираш правилно… но точно аз съм онзи, чийто живот бе разбит безвъзвратно…

В този миг зад вратата на отделението, покрай което минаваха, се разнесе вик — протяжен, тънък и изпълнен с агония. Гласът несъмнено беше детски. Дойл се обърна и погледна вътре.

Леглата бяха избутани на една страна, а на освободеното място беше монтирана механична въртележка с дървени кончета, по които бяха насядали дечица в болнични пижамки. Трима набити акробати, облечени в алени руски рубашки, тъкмо разваляха гимнастическата пирамида, скачайки от раменете си. Препъващ се клоун с яркочервен нос се надигаше от клавесина, на който бе свирил, и отиваше към групата медицински сестри, опитващи се да успокоят детето, чийто вик бе смразил всички присъстващи в стаята. Това беше малко момче, облечено в ярка сатенена блузка на Арлекин, в която преобладаваха виолетовият и синият цвят. Беше на десетина годинки. Главата му беше бледа и плешива, досущ като кокоше яйце, кожата на тила му бе странно набръчкана.

Видението на Спайви! Мъже в червено, коне, момче в яркосиньо — по гърба на Дойл мина ледена вълна, кожата му настръхна. Спаркс нахлу покрай него в стаята и Дойл със закъснение също се втурна към детето.

— Че… по…! — каза детето, или поне на Дойл му се стори така. Очите му се подбелиха, то заудря телцето си с ръце и се разтърси в спазматичен пристъп.