Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Какво се е случило? — попита Дойл старшата сестра.

— Организирахме представление за децата… — започна тя, опитвайки се заедно с останалите да хване и притисне размахващите се ръце на детето. — То дойде с тях, изглежда, е един от артистите.

Клоунът с напудреното лице се приближи.

— Какво му е? — попита той по-скоро раздразнено, отколкото загрижено.

— Чепо! Чер… пол…! — изкрещя момчето.

— Наистина, какво му е? — попита един мъж с подчертан акцент от Средна Англия.

Дойл усети в дъха му миризма на ром и мента.

— Отдръпнете се, ако обичате — нареди му сестрата.

И докато останалите сестри се опитваха да усмирят детето, Дойл премери пулса му и надникна в очите му: сърцето му бясно се блъскаше, зениците му бяха разширени. В ъгълчетата на устните му имаше пяна.

— Черния Повелител! Черния Повелител! — Изведнъж думите му станаха разбираеми.

— За какво говори? — натисна се в тях клоунът.

— Как се казва момчето? — попита Дойл.

— Джоуи…

— Син ли ти е?

— Не, чиракува при мен — аз съм Големия Роджър, а той е Малкия Роджър.

Под дебелия слой пудра се виждаше, че лицето на клоуна е мазно и осеяно с дълбоки белези от шарка. Едва сега ставаше ясно, че широката изкуствена червена усмивка, изрисувана през устата му, само подчертава насмешливото озъбване, което, изглежда, беше нормалното изражение на този човек.

— Изпадал ли е и друг път в подобни пристъпи? — запита Дойл.

— Не, никога… ох! — изненадващо извика мъжът.

Спаркс бе забил менгемето на яките си пръсти във врата му.

— По-добре ще е да отговориш честно на въпросите на доктора — предупреди той.

— Веднъж! Преди месец, месец и половина. Бяхме в Батърси, изнасяхме матине пред гарата, и точно по средата започна да се мята като сега тук…

— Черния Повелител! Черния Повелител! — викаше момчето.

— Дръжте го здраво! — нареди Дойл на сестрите.

След отчаян вик момчето успя да изтръгне ръцете си от техния захват и започна диво да се дере по лицето — пръстите му се забиваха в кожата и направо я късаха заедно с плътта от костта. Изплашените деца, които се притискаха едно в друго край него, се разпищяха и побягнаха. В отделението се възцари истерична паника.

— Спрете го!

Под набръчканата кожа на детето имаше коса… всъщност имаше цяла нова глава с пясъчноруса коса. Овладявайки шока си, Дойл със закъснение осъзна, че момчето бе носило плешива перука, за да прилича на своя по-възрастен партньор. Възползвайки се от това, че изумените сестри вкупом бяха отскочили, Спаркс пристъпи напред, здраво хвана момчето и го отнесе настрани от тълпата, зад параваните, където бяха избутани леглата.

— По-бързо, Дойл — подхвърли той и сложи детето да седне на едно от леглата.

Дойл коленичи пред него.

— Джоуи, чуй ме, вслушай се в гласа ми… Чуваш ли ме?

Лицето на момчето оставеше безизразно, но то бе спряло несвързания си брътвеж. Изглежда гласът на Дойл наистина пробиваше плътната пелена около съзнанието му. То не се възпротиви, когато докторът взе ръката му.

— Чуваш ли ме, Джоуи?

Спаркс нагласи параваните около тях така, че напълно да ги скрият, и застана на стража до Дойл и момчето.

— Джоуи, чуваш ли ме? Отговори ми! — продължаваше да настоява Дойл.

Очите на Джоуи леко потрепнаха зад полузатворените клепачи, но от тях продължаваше да се вижда само бялото. Той бавно кимна.

— Кажи ми какво виждаш, Джоуи.

Момчето облиза напуканите си устни. През раните, които само си бе нанесло, се процеждаше кръв.

— Черния повелител…

— Да, Джоуи. Разкажи ми за него.

На малкото кръгло личице се възцари изражение на спокойно достойнство. Гласът на момчето бе тъничък, но в него за пръв път се долови метална нотка, контрастираща с крехкото му телце.

— Черния повелител… търси проход. Проход за тази страна.

Проход? Не беше ли споменал и Спайви Куинс в транса си нещо за някакъв проход?

— Към коя страна, Джоуи?

— Физическата.

— Къде е той сега.

Джоуи направи пауза и очите му трепнаха. После поклати глава:

— Не е тук.

— Как ще мине през прохода, Джоуи?

— Прераждане.

— Прераждане във физическия живот — уточни Дойл.

Джоуи уморено кимна. Дойл погледна назад през рамо и прехвана погледа на Спаркс — той напрегнато се вслушваше.

— Те се опитват да Му помогнат — поясни Джоуи.

— Кои „те“?

— Седмината.

Седмината… Исусе Христе!

— Кои са Седмината?

— Те служат… служили са Му и преди.

— Какво иска Той?