Марк Фрост - Списъкът на седемте

Едно останало незасегнато от емоциите ъгълче в съзнанието на Дойл се надигна в плах протест: как тогава би могла да се обясни черната фигура, която сам Дойл бе срещал вече два пъти досега и която Джек бе идентифицирал без сянка от съмнение като своя брат? Ами сивите качулки, сеансът, опустошението на апартамента му, кошмарът в Топинг — събития, които толкова добре се вписваха в историята на Спаркс, колкото и странно да звучеше тя, и което бе по-важно — събития, в които лично бе взел участие. И това далеч не бе всичко — оставаха убийствата на Петрович и Боджър Нъгинс, виденията на Спайви Куинс, обреченото момче в синьо — неща, които бе видял пределно ясно със собствените си очи, а дори и бе усетил със собствената си кожа, защото още можеше да види върху китката си следите, където бе впила пръсти оживялата мумия от подземията на Британския музей. Джон Спаркс можеше и да е луд, но той беше само една от фигурите в изкривения и пренаселен с действащи лица пейзаж, отдавна загубил всякаква прилика с обикновения ежедневен свят.

Дойл разтвори пердето на прозореца, погледна навън и се опита да схване къде се намират: отляво се виждаше Корам Фийлдс, а това означаваше, че се намират на Грейс Ин Роуд, значи… да, каретата напускаше Лондон в северна посока, точно към Арлингтън.

Следваше ли да сподели обърканите си мисли със Спаркс? Имаше ли някакъв хитър начин да провери доколко може да му се вярва? В края на краищата не беше ли възможно информацията на Лебу да е грешна? Как би искал да може да поговори сега с него и да чуе от първа ръка новините за Спаркс във всичките им подробности. Но тази възможност май бе загубена завинаги: след като сам бе видял своя приятел да бяга от болницата, Лебу сигурно най-сетне бе загубил търпение. Да, Дойл се бе превърнал в беглец от правосъдието, това бе пределно ясно, и възможностите му за избор се бяха стеснили значително: той или можеше да се опита да избяга от Спаркс и да се остави на милостта на полицията — рискувайки непредвидимите последици от респектиращия гняв на Спаркс — или да застане на страната на този мъж и бандата му от помощници отрепки и да се примири с несигурната развръзка, до която все някога щяха да стигнат.

— Споменава ли Блаватска нещо за Седмината или за Черния повелител? — неочаквано наруши мълчанието Спаркс.

— Какво? — сепна се Дойл.

— Не познавам трудовете й толкова добре като теб, затова те питам: споменава ли се някъде в трудовете й за Седмината или за Черния повелител? — Спаркс бе толкова потънал в мислите си, че дори не го бе погледнал.

Дойл се разрови в неподредените си спомени от произведенията на Блаватска. Струваше му се, че са минали сто години от онази спокойна вечер, когато бе размишлявал над идеите й в апартамента си.

— Спомням си нещо за някакво създание… Обитателя на прага — отговори Дойл, съжалявайки, че не разполага с книгата пред себе си в този момент. — Мисля, че отговаря на това описание.

— И кой е Обитателя на прага?

— Същество… или по-скоро висш дух, съзнателно избрал да се спусне обратно в този свят…

— С цел да приеме човешка форма, това ли искаш да кажеш?

— Да, както, според Блаватска, постъпват всички духове — своеобразно обучение, завършващо с нещо като зрелостен изпит.

— И с какво е по-различно това същество?

— В безплътното си състояние то било дясната ръка на Бога или както там предпочетеш да го наречеш. Но когато проникнало във физическия свят, то се провалило… опитвам се да си спомня точните й думи, тя не бе използвала тази, но смисълът е, че се поддало на съблазните на материалния живот.

— Изкушенията на плътта — подхвърли Спаркс.

— Посветило се на това да умножи земната си власт, да задоволи земните си апетити и обърнало гръб на възвишеното си духовно минало. И така се сложило началото на съзнателното зло на Земята.

— Християните го наричат Луцифер.

— Момчето в синьо каза, че е известно под много имена.

— Митът за падналия ангел съществува във всяка култура, оставила някакви следи. Как се е стигнало до това да бъде описван като Обитателя на прага?

— Според Блаватска в края на всеки цикъл на земния му живот — а то явно е минало през няколко такива — при напускане на нашата, земна равнина на съществуване, създанието се връщало при вратата между двата свята, придружено от загубените, покварени души на онези, поддали се на влиянието му, докато били живи, и последвали го в смъртта си…

— Това ли са Седмината?