Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Побързайте, те са там, вътре! Опитват се да избягат!

Полицаите се хвърлиха към входа и се сблъскаха с групата служители и пазачи, които точно в този момент изскочиха през него. Зад полицейската кола спря файтон и Дойл видя, че от него слиза инспектор Лебу.

— Дойл! — извика Лебу. Държеше револвер.

С трясък на колела и тропот на копита Лари спря тяхната карета точно между двамата и Лебу. Спаркс сграбчи Дойл и скочи заедно с него на стъпалото. Дойл видя през прозореца как Лебу вдигна револвера си. Спаркс и Дойл почти увиснаха, докато Лари завиваше, инерцията ги повлече към колелата, каретата се наклони застрашително, но миг преди да се прекатури отново се отпусна с трясък върху четирите си колела. Дойл и Спаркс се удариха силно, но не се изпуснаха — бяха прехвърлили ръце през рамката на отворения прозорец.

— Не спирай! — извика Спаркс.

Притиснаха се към стената, защото в този момент се наложи да се разминат на сантиметри с една насрещно движеща се болнична карета. Колелата се докоснаха и изхвърлиха сноп искри, но главините по някакво чудо не се удариха. Дойл усети как болничната кола го забърсва по рамото и в следващия миг те излетяха през портала на болницата. Но кочияшът на избягналата по чудо сблъскването линейка нямаше такъв късмет: опитвайки се да спре, за да избегне преследващата ги полиция, той дръпна юздите прекалено силно, конете се изправиха с цвилене на задните си крака и колата се прекатури, блокирайки както пътя, така и всякакъв достъп до двора на болницата. Файтонът на Лебу спря на косъм от катастрофата, полицаите се втурнаха към падналите коне, но вече бе късно — Лари бе успял да се измъкне. Той продължи, без да спира, а Спаркс и Дойл останаха да висят отвън. Миг по-късно завиха на първата пряка, болницата изчезна от погледа им и те потънаха в оживеното лондонско движение.

За изненада на Дойл каретата им се носеше на север по курс, който трябваше да ги изведе по най-късия път от Лондон, докато той бе очаквал, че ще се върнат в Батърси, за да се качат на влака, който така своевременно ги бе спасил от гибелта в Топинг. Лари поддържаше скорост достатъчно висока, за да изпревари всякакви възможни преследвачи, без да привлича ненужно внимание. Нямаше никакво съмнение, че съвсем скоро жиците на телеграфа щяха да забръмчат от новините за бягството им.

Дойл седеше срещу Спаркс и неловко мълчеше. Спаркс мрачно се бе втренчил през прозореца и от време на време поглеждаше Дойл, но очите им така и не се срещнаха.

„На кого да вярвам?“ — питаше се за кой ли път Дойл с такова отчаяние, че даже не бе в състояние да разчлени логически проблема си на съставните му части. Единственото, което изпълваше съзнанието му, бе този въпрос и той отекваше в главата му със силата на камбанен звън.

Луд от Бедлам. Възможно ли бе това? Нямаше как да не признае пред себе си, че бе напълно възможно. Спаркс спокойно можеше да бъде човек, измъчван от мисълта за въображаеми преследвачи. Изградил си измислен свят на контакти с хора от висшето съсловие — със самата кралица, боже мой! — осъществявани, разбира се, в тайна. Един болен мозък, хванат в собствения си капан. Но Спаркс се бе държал толкова последователно, така рационално. От друга страна, смахнатите могат да поддържат дълги периоди на кристално ясна мисъл или най-малкото безукорно да симулират подобно състояние — факт, който Дойл знаеше много добре — така че искрената вяра на Спаркс в собствените му истории бе може би най-уличаващото доказателство за неговата лудост. Възможно ли бе Джек да е всички онези неща, които твърдеше за себе си? Да, свидетелствата на Бари и Лари потвърждаваха в известна степен истинността на думите му, но не бяха ли те двамата най-обикновени наемни престъпници, готови да правят каквото им се каже, лесно поддаващи се на внушение, а може би дори и съзнателно действащи съучастници в тази загадка? Добре, загадка, но какви цели преследва тя? Какъв е замисълът? Умът му не можеше да предложи правдоподобни отговори на тези въпроси. Ако Спаркс наистина бе луд, тогава действията му можеха да изглеждат лишени от всякакъв мотив и той би действал без предварителен замисъл, съчинявайки историите си просто както му дойде.

И изведнъж на фона на тези обезпокоителни мисли извиси тъмната си снага зловещият въпрос: ами ако лицето Аликзандър Спаркс изобщо не съществува? Дали този човек сам не бе онзи престъпен гений, когото представяше за свой брат? Той определено притежаваше всички приписвани му таланти… а и не бе ли истина, че измежду всички, за които Дойл бе чувал да му разказват, именно Джек най-плътно се приближаваше до образа на Аликзандър Спаркс? Не беше ли напълно възможно този загадъчен човек, който сега седеше пред него, да персонифицира и двамата братя едновременно — две фрагментирани индивидуалности, съжителствуващи в тясното пространство на обремененото му въображение: единият — дебнещ и убиващ, когато му се прииска, другият — преследван от спомена за злодеянията, извършени в момент на умопомрачение? Означаваше ли това, че Джек е убиецът на собствените си родители? Не бе ли допустимо да се приеме, че именно извършените престъпления бяха станали причина за раздвояването на съзнанието му, прехвърляйки отговорността върху някакъв фантом, когото той бе започнал да преследва, уж за да му отмъсти, или от когото се чувстваше преследван?