Джей Ръсел - Небесни псета

Уродчето, на което се бях натъкнал във Васкес Рокс — съществото, което Йоримицу бе нарекъл с вцепеняващото име „капа“.

Изглеждаше съвсем безобидно с увиснала проскубана коса и деформираната длъгнеста глава. Но когато погледите ни се срещнаха, видях в очите му остър ум, а също развеселеност и омраза.

То заподскача от крак на крак, затанцува нещо като жига и се ухили така, че блеснаха острите му като пики зъби. Бейзболната му шапка с името на „Доджърс“ се заклатушка напред-назад върху главата му, сплескана на слепоочията. Сякаш не го забелязваше никой друг, а дори и да го забелязваха, не му обръщаха внимание.

— Ей! — извиках аз, докато минавахме покрай него. Извърнах се, за да не го изпускам от поглед, докато слизаме към шосето. — Ей!

— Какво? — попита Лопес и ме погледна. — Я се обръщай напред, задник такъв! — нареди ми той.

Исках да му обясня всичко от игла до конец. Трябваше да заловят капа, а не мен. Засочих към дребничкото същество, но то се смали и се превърна в подскачаща в далечината точица.

— Какъв ти е проблемът, откаченяк? — попита Лопес.

— А, няма нищо — отвърнах аз. — Нищо.

— Тогава гледай напред и си затваряй плювалника!

Изпълних, каквото ми наредиха.

Местността беше красива, но напълно непозната за мен. Бил съм хиляди пъти по работа в Сан Бърду — едва ли има по-окаян град в Северна Америка, ако не броим може би Скрантън в щат Пенсилвания — но само веднъж съм се качвал в Биг Беър, където снимахме през зимата реклама за „Джуиси Фрут“. Докато лъкатушехме нагоре-надолу по хълмовете към града, се помъчих да осмисля положението, в което съм изпаднал, какво да правя и какво да обясня.

Но главата ми не раждаше нищо — ама нищо!

Усетих и че мислите ми непрекъснато ме връщат към Роза. Къде ли беше? Когато политна, тенгу грабна и двама ни — мили боже! На този кретен му поникнаха криле, той ги разпери и хоп! — излетя през прозореца. Дали Роза още беше жива? Дали тенгу не си я беше запазил за десерт? Дали не я ядеше? Или може би я чукаше? Или пък я превръщаше в бяс?

И дали това изобщо бе възможно?

Докато прехвърлях отново и отново случилото се наум, непрекъснато ме глождеше някаква мисъл. Дадох си сметка, че ме е тормозела през цялото време, но не си я бях изяснил до степен, че да задам въпрос. Сега обаче си я изясних и попитах:

— Ей — рекох на ченгетата, — а как разбрахте, че съм в хижата?

Видях, че Лопес се споглежда с колегата си, който ме стрелна с очи в огледалото за обратно виждане и сви рамене.

— Обадиха ни се по телефона — каза Лопес.

— Кой?

— Не се представи.

Рипън? Сто на сто. Или някой от приятелчетата му. Но защо? Защо просто не ме бяха очистили, защо не ме бяха оставили като Сид и Шери (а също и Джон Дългуча и неговото момиче) в доста немилостивите лапи на тенгу? Можеха като нищо да ме премахнат, но явно имаха причина да ме пощадят — трябвах им жив. Автомобилът зави рязко, белезниците се впиха с охлузените ми китки и аз разбрах, че тъкмо това е отговорът.

Аз им бях изкупителната жертва, отговорът на неизбежните въпроси за камарата от трупове по улиците, като се почне от Джон Дългуча и неговата проститутка и се стигне до Мики Марвин. Имах отвратителното чувство, че в „Рипън Ентъртейнмънт“ и сега работят с пълна пара, за да скалъпят доказателства, които по един или друг начин да стоварят върху мен всички убийства. Така де, Рипън си бе ненадминат майстор в това да пакетира и да пробутва на хората и най-невероятните сюжети. Липсваха му само Дейвид Линч в креслото на режисьора и Хенри Джеймс в Белия дом.

Нали познавах Индустрията, си представих как Рипън вероятно ще си запази всички права и дори ще превърне цялата тази каша в телевизионен филм. Дори вече си представях рекламите: „Достатъчно топло ли е? Убийствата на Солникови и Пиперкови“.

Тъкмо превъртах наум филма, когато чух как Флеърти псува и натиска рязко спирачките. Точно пред нас напреки на тесния път бе спрял голям стар кадилак с предница, опасно насочена към насрещното платно. Само на петдесетина метра имаше остър завой без всякаква видимост. Ако някой се зададеше оттам, доста трудно щеше да спре и да избегне челния удар със спрелия автомобил. В началото ми се стори, че кадилакът е изоставен, после обаче забелязах силует, надвесен над волана. Ченгетата също го забелязаха.

— Инфаркт? — каза Лопес.

— По-добре да е мъртъв — отвърна Флеърти. — Ако е заспал, ще го убия с двете си ръце.

Флеърти даде на заден няколко метра и остави бурканът върху покрива да свети и да се върти.