Джей Ръсел - Небесни псета

Продължих да мълча, дори не го погледнах.

— Ами да, късат ми нервите. Иде ти да им направиш нещо, нали? Да им направиш нещо, за да ги спреш. Да ги спреш и толкоз. Да им покажеш кое е добро и кое — зло. Сигурно това те е довело тук, нали? Мислел си, че ще дадеш на Сид добър урок. Искал си да я посплашиш малко с ножа. Обзалагам се, че не си смятал да стигнеш толкова далеч. Напълно ти влизам в положението.

И двамата като че ли чакаха да кажа нещо. Двама от съдебните лекари също надаваха ухо.

— Искам адвокат — повтарях си аз като курдисан.

Те продължиха да ми опяват още малко за курвите и поуките и изобщо да ме изнудват да изтърся някоя глупост, аз обаче си знаех своето.

— Искам адвокат — рекох за двайсети път и накрая те вдигнаха ръце и се отказаха.

— Така да бъде, леке такова! — каза Гил. — Ще получиш адвокат. Лимузината ти те чака.

Затеглиха ме да се изправя точно когато съдебните лекари тръгнаха да изнасят трупа на Сид. Тя почти се скърши на две, докато я пъхаха в найлоновия чувал. Гил понечи да ме изведе след нея, но Естевес ни спря.

— Не може да излезе в този вид — рече той и посочи чатала ми.

Гил завъртя очи и отиде при патрулната кола. Порови в багажника и измъкна оттам чифт оранжеви затворнически панталони. Бяха оплескани със смазка, на задника се тъмнееше съмнително кафяво петно, но аз признателно ги нахлузих. Щеше ми се да измия и кръвта по себе си, но нямах намерение да искам от ченгетата никакви услуги. Особено пък такива, които те за нищо на света нямаше да направят.

Докато ми закопчаваха отново белезниците и ме извеждаха от хижата, видях, че наистина сме някъде насред горите тилилейски. Хижата бе кацнала на малка поляна навръх баира. Край имота, към който водеше тесен черен път, лъкатушеше двупосочно шосе и най-близкият съсед беше най-малко на половин километър. Въпреки това в долния край на черния път се бе събрала малка тълпа, предимно дечурлига с велосипеди, имаше обаче и десетина възрастни, проточили вратове над главите на хлапетиите, за да видят какво става. Върху полицейската кола пишеше, че е от полицейското управление на Сан Бернардино, от което разбрах, че сме някъде в планините край града, на около сто и двайсет — сто и трийсет километра източно от къщата на какуре в Лос Анджелис.

— Край Сан Бърду ли сме? — попитах и започнах да се озъртам.

Двамата полицаи се спогледаха.

— Разбира се — рече Гил. — А ти къде мислеше, че сме?

— Недалеч от Биг Беър ли? — попитах аз отново.

Биг Беър е един от любимите планински курорти на жителите на Лос Анджелис. Ходят там да спортуват, нещо, което открай време съм ненавиждал.

— На петнайсетина километра в тази посока — уточни Естевес и посочи през рамо. — Значи твърдиш, че не знаеш къде си?

— На куково лято не знае! Още отсега си готви защитата като невменяем — измърмори Гил.

Поклатих глава, но не казах нищо повече. Естевес махна на ченгетата, които ме бяха намерили — на Джон и колегата му. Когато те дойдоха при нас, видях от значките с имената върху гърдите им, че презимето на Джон е Флеърти, а на колегата му — Лопес. Естевес им каза да ме откарат в полицейския участък в Сан Бърду. Останах с впечатлението, че това е нещо като награда, но и двамата не изглеждаха в див възторг от възложената им задача.

Лопес ме отведе при задната седалка на автомобила и „случайно“ ми блъсна главата в тавана, докато ме натикваше вътре. Мислех, че ще се качи при мен, но той се пъхна вътре колкото да прихване белезниците към металния прът върху тавана. Провери дали ме е закопчал, като дръпна грубо китката ми, после слезе, затръшна вратата и седна на мястото на стрелеца. Флеърти вече бе запалил двигателя и подкара бавно надолу по черния път веднага щом Лопес затвори вратата. Включи радиостанцията, запали и светлините върху покрива на автомобила, но милостиво не пусна сирената — свирна с нея само веднъж, когато наближихме тълпата, застанала в края на пътя.

Докато пъплехме между зяпачите, чиито вратове още малко и щяха да се прекършат, се опитах да се извърна и да видя превъзбудените им лица, но установих, че нямам сили да ги погледна в очите. Как ли щях да се чувствам, ако наистина бях виновен? После си дадох сметка, че всъщност се чувствам виновен, пък било то и косвено, за Сид. И за Шери.

И за онова, което е сполетяло Роза, каквото и да беше то.

Докато Флеърти пъплеше сред насъбралите се и увеличаваше скоростта, успях все пак да вдигна очи и да погледна през прозореца. Видях сърдит беззъб старец, който ме сочеше, оголил бяло-розови венци. До него стоеше дебелана с двойна гуша и ококорени помръкнали очи, която клатеше глава, заканвайки се на всички типове като мен. Имах чувството, че съм маймуна, която бесува в клетката си в зоологическата градина — тъкмо да забия поглед в мръсния под на полицейския автомобил, когато осъзнах, че съм го видял. Извърнах се и го погледнах право в очите.