Джей Ръсел - Небесни псета

Отворих очи, но пак погледнах в нозете си. Виждах пръстите на краката й, които сега сочеха към мен. Ноктите бяха опръскани с капчици кръв. Онези, които не бяха изтръгнати.

Лейтенантът ме сграбчи за косата и вдигна рязко главата ми, насилвайки ме да видя всичко.

Плъзнах поглед нагоре по краката й, издрани до кръв, по бедрата, корема и изръфаното кърваво празно пространство, където преди бяха прелестните й гърди. Шията й бе разкъсана като от вълк (или от бяс, прошепна ми някъде отвътре тих гласец).

Но лицето й си беше непокътнато. Устата й беше изкривена от болка, очите й бяха разширени от предсмъртен ужас.

Колкото и невероятно да звучи — най-малкото така прозвуча на ченгетата — аз спрях да плача и избухнах в смях. Колкото и да се опитвах да сподавя смеха, колкото и зловещо да прокънтя той, не можах да се сдържа.

Не беше Роза.

Лейтенантът се казваше Естевес, а колегата му — Гил, но така и не разбрах дали това е личното му име или презимето. Оставиха ме да седя там цяла вечност със сълзи в очите и увиснал член, без да ме питат нищо, а през това време през стаята се изнизаха цяла върволица ченгета, следователи и съдебни лекари. По едно време Джон Ченгето, който сега държеше сложен на подложка формуляр с цвят на есетра, попита съдебния лекар каква е причината за смъртта. Следователят се взря в ченгето, почеса се по брадичката и избухна в смях. Лицето на Джон Ченгето стана същия цвят както формулярът, но той си довърши рапорта, без да задава повече въпроси.

След като следователят си тръгна и съдебните лекари запретнаха ръкави, Естевес и Гил дойдоха при мен и седнаха от двете ми страни. Загледаха как един от лекарите, надянал гумени ръкавици, взима проби от спечената кръв по краката, гърдите и члена ми — ще отбележа, че пипаше доста грубичко — и как ги слага върху пластмасови плочки, които накрая пусна в найлонови пликчета за веществени доказателства. Макар да беше с ръкавици, офицерът не криеше погнусата си, че трябва да се занимава със срамните ми части. Изкушавах се да му кажа, че не е първият, който ги гледа с такава физиономия — да ви призная, я видях веднъж и върху лицето на Тина Луиз, но реших, че сега не му е времето за такива откровения.

— Ще ни кажеш ли защо си го направил? — попита Естевес, след като съдебният лекар си свърши работата и той ми прочете отново правата, защото Джон Ченгето не помнеше дали го е направил, а го беше направил.

— Не съм я убил аз — отговорих.

— Добре де — кимна Естевес, — кой тогава я е убил?

През цялото време, докато бях седял, си бях блъскал главата какво да кажа. Бях измислил няколко сценария за случилото се, в които да не се налага да споменавам за тенгу, за бесове и въоръжени със саби японци, привърженици на религиозен култ. Никой от тях не звучеше чак толкова налудничаво, както истината. Накрая реших, че при тези обстоятелства има само един разумен отговор.

— Искам адвокат — отсякох аз.

— За какво ти е адвокат, след като не си я убил ти? — поинтересува се Гил.

Замълчах си.

— Странно поведение за човек, който е невинен, не мислиш ли?

— Искам адвокат — повторих аз.

— Ами клетата Роза? — подхвана Естевес. — Тя какво ли иска? Дали според теб е искала някой ненормалник да я изкорми? Да й извади вътрешностите през циците?

— Тя не се казва Роза — възразих аз и начаса съжалих, че съм си отворил устата.

Стиснах устни и се опитах да си прехапя езика.

— А как тогава се казва? — поинтересува се Гил.

Захапах още по-силно езика си и се вторачих в пода.

— Не можеш ли поне това да ни кажеш? Тя сигурно си има майка, дете, роднини, които сега се притесняват за нея и се молят да не й се е случило нещо лошо. Те според теб нямат ли право да разберат каква е съдбата й?

Говореше ужасно смислено. Дори не беше ядосан.

— Казва се Сид — отговорих — и аз не знам как ми се обърна езикът. Бях я познал от снимката, която ми бе дала Роза — беше другата изчезнала проститутка, приятелката на Шери. — Беше проститутка.

— Курва, а? — рече Естевес. — На бас се ловя, че си от онези, дето не си падат по жените, които си разтварят краката за пари. Прав ли съм? Освен ако парите не са твои. Заради това ли я закла?

Пак си прехапах езика.

— Ами да — допълни Гил, обръщайки се към колегата си. — Всъщност не го виня. И аз не ги понасям тия пачаври. Проклети да са дано! Раздават божия си дар на всеки срещнат, стига да има няколко петака в джоба си. — Той ме погледна. — Направо се вбесявам. А ти?