Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Добре, хайде да видим какво ми трябва. Самолет със седем хиляди километра операционен радиус. Подходящо въоръжение. Внимателно обмислен палетен план. План за бягство. Съответните документи, карти, схеми… И всичко това спешно. Няма минутка за губене!

Равносметката не даваше основание за веселие, но Юри се засмя. Как казваха американците? „Невероятното правим веднага, а невъзможното — за няколко часа.“ Прекрасен девиз! Ще го приеме за свое верую, ако успее да изпълни задачата. Това би означавало нов живот за него и за Аня, а току-виж станал и легенда в разузнавателните среди, ако някога разкрият подвига му, разбира се.

Достатъчно! — смъмри се той. — Мисли по същество!

Изтребители имаше навсякъде и лесно се „набавяха“ с подкупи, но дори да намереше изтребител с необходимите качества, не можеше ей така да изфучи с напълно въоръжен МиГ-29 и кротко да каца за зареждане по международните летища, без да привлече внимание върху себе си. Пък и нямаше време да заличи военната маркировка върху обшивката.

От огромно значение бе да проведе акцията така, че да насочи общественото мнение накъдето трябва. Нападат американски граждански самолет, в който пътува приятелски настроен към Израел посланик, светът неминуемо стига до заключението, че виновник е „Ал Акба“, и се излива порой от информация за загадъчната зловеща организация. Негово задължение бе да създаде впечатлението, че покушението е дело на „Ал Акба“. Бяха му обяснили, че ролята му е сходна с тази на анонимните автори, които пишат „автобиографиите“ на разни светила: той свършва работата, някой друг обира славата — твърде печална в случая — а клиентите му осъществяват целите си с минимален риск за самите себе си.

Припомни си един таен инструктаж в Техеран отпреди две години. „Членовете на «Ал Акба» следват много деликатна линия — бе казал иранският разузнавач. — За разлика от по-истеричните терористични организации, които си приписват заслугите дори за най-нескопосаните акции, те нищо не признават, а залагат на подозрението. Чакат нечестивият Запад сам да стигне до заключението, че дадена акция е тяхно дело. Е, понякога помагат, като подхвърлят анонимни сведения на медиите, но никога не поемат открито отговорност. Така хората много повече се страхуват от тях.“

Добре де , продължаваше да размишлява Юри, ако не МиГ-29, какво друго може да се намери веднага?

Един дългогодишен приятел се бе изсмял по телефона на молбата му да осигури подходящ самолет още същия следобед.

— Ех, Юри, Юри. Не ти ли е ясно, че единственият начин да се сдобиеш толкова бързо с цял самолет е да си го откраднеш отнякъде. Не забравяй, че сме в Русия все пак!

— Не сме в Русия, а в Украйна, Павел.

— Все тая. И тук нищо не става бързо.

Да открадне самолет — и таз добра! Юри Стеблинко, полковник от съветските Военновъздушни сили, носител на ордени и медали, ще краде!

Няма вече Съветски съюз, глупако!

Одеве се захили на шегичката на Павел, но сега се замисли и откри известна логика в нея.

Я чакай малко! Та това е съвсем в стила на „Ал Акба“. Нямат си собствена авиация. Разбира се, че биха задигнали каквото им трябва! В случая кражбата е не само приемливо, но и единствено решение на проблема!

Радостната възбуда бързо стихна. Да открадне, ама какво и откъде? Почти се изкиска, като си представи как се промъква в някоя военновъздушна база и „тихомълком“ отлита с бомбардировач „Медвед“ или „Бизон“. Макар че беше боен летец и можеше да управлява МиГ-25 и 29, надали би могъл дори да подкара подобни чудовища без чужда помощ, камо ли пък да ги управлява.

Изведнъж в съзнанието му изплува образът на грациозния „Гълфстрийм IV“, който пилотира преди месец като летец изпитател. Радостна усмивка грейна на лицето му.

Ами да, разбира се! Как не се сетих по-рано!

Истинско удоволствие бе да караш такъв самолет. Два мощни турбореактивни двигателя, шикозна дървена ламперия по поръчка и свръхмодерна стъклена пилотска кабина с електронно оборудване, сателитни радио-телевизионни връзки и собствена отбранителна система.

Всъщност задачата му тогава бе да изпробва именно отбранителната система. Саудитският принц, собственик на самолета, се бе побъркал от страх, че ще го нападнат иракски или израелски терористи. Не искаше да бъде лесна плячка и си мечтаеше за сигурна закрила. Представяше си я като постоянен ескорт от изтребители, но крал Халид отказваше да му предостави подобна охрана.