Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Мъчеше се да звучи спокойно и уверено. Повтаряше си за кой ли път: няма страшно, все някак ще се измъкнем от този кошмар… Но подобен оптимизъм изглеждаше абсурден на фона на паниката, с която светът ги прокуждаше. Кой бе той, че да се изправя срещу останалото човечество?

Към 3:20 ч Дик Роб препоръча екипажът да се раздели на две смени с по четири часа дежурство. Холанд усещаше, че е достигнал предела на силите си, тъй че веднага се съгласи.

Загасиха светлините, спуснаха пердетата на прозорците и завесите между салоните. Само горният етаж остана осветен. Холанд помоли стюардесите от втора смяна да си намерят място и да поспят, като обеща и той да стори същото.

Настани се на едно от леглата в малкото помещение зад пилотската кабина, зави се с одеяло и затвори очи, но макар и изтощен, не можа да заспи. В изтерзаното му съзнание се въртяха картини от драмата, разиграла се пред самолета. Преживя пак безсилието, което изпита, когато наказателният отряд уби пред очите му една млада майка.

Трябваше да се втурна след нея! Ако я бях настигнал, преди да пресече линията, нямаше никого да застрелят!

Знаеше, че се самозалъгва. Ако беше опитал да я задържи в последните секунди, преди тя да хукне към въжето, сега и неговото тяло щеше да лежи проснато до нейното.

И все пак съвестта го гризеше.

Мисълта за Кийт Ериксън също не му даваше покой. След убийството на Лиза отведоха Кийт в горния салон и стюардесите се погрижиха да не остава сам. Холанд също постоя малко с него и сега, докато се въртеше в леглото, отново си го представи смазан от ужас и скръб.

Знаеше какво означава да загубиш съпруга и любима. Още се бореше със страшната пустота, настанила се в ежедневието му, след като Сандра го напусна, защото отказа да се примири със затворения му характер. Но сравнението беше крайно неуместно — тях ги раздели не смъртта, а най-обикновен развод и Сандра беше жива и здрава.

Спомни си първите дни от брака им, когато бяха влюбени до полуда един в друг. Как ли би го понесъл, ако на пистата отвън лежеше окървавено и обезобразено нейното красиво тяло?

Тръпки го побиха само като си представи какво преживява Кийт сега.

Явно нямаше да успее да заспи. Стана тихо, отвори вратата и след кратко колебание дръпна завеската между почивното помещение на пилотите и предната част на горния пътнически салон. Около Кийт Ериксън се бе събрала мълчалива групичка. Светлината от лампата за четене пръскаше над главата му бледо сияние, което обгръщаше младия вдовец с трагичен ореол и внасяше допълнителен драматизъм в тягостната картина.

Холанд се чувстваше длъжен да отиде и да поговори с него, но в същото време изпитваше истински страх да се сблъска лице в лице с покрусата му. В ролята си на командир все някак щеше да намери сили да приеме загубата на Лиза, но как да понесе прекия човешки контакт с Кийт, чието страдание бе толкова осезаемо и толкова истинско? През целия си живот се беше старал да се предпази от болката, скръбта и мъчителната вътрешна пустота, която често го обземаше.

Искаше му се да се скрие в някое усамотено кътче, да затвори очи и да даде воля на чувствата си — на страха, на вината, на нещастието си… Искаше му се дори да заплаче, да зареве с глас и да излее мъката си.

Но това не бе позволено на командира на полета. Изправи се решително, пое дълбоко въздух и се отправи към Кийт Ериксън.

Двайсетгодишният Гари Строс, настанен отскоро в стаичката на стюардесите, едва сдържаше блажената си усмивка. Щефани Щайгал, чаровната млада германка, с която се запозна на ски пистите в Швейцария, се зададе по пътеката. Беше дошла да го навести — интересуваше се как е! Буйните й руси коси се разпиляваха на златисти вълни около крехките й рамене. Великолепните й гърди се подрусваха леко с всяка крачка и Гари изпита същия прилив на страст както при първата им среща.

Тя бе с цели две години по-голяма от него, но още при запознанството между тях пламна нещо. Когато се качи в самолета и видя, че тя не само пътува със същия полет, ами и седи на съседния ред, той едва повярва на щастието си и тутакси забрави болката в крака.

Щефани се приближи и грациозно приклекна до леглото му.

— Здравейте, мистър Строс — поздрави го шеговито. Немският акцент привнасяше екзотична нотка в мелодичния й гърлен глас. — Wie geht es Ihnen?

— Моля? — Гари се направи, че не разбира въпроса.

— Попитах как си.

— Сто пъти по-добре, щом ти си тук! — ухили й се той. Не можеше да откъсне очи от пищния й бюст.