Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Разбира се, сега щеше да остави Холанд сам да дава командите и да взима решенията — в края на краищата целта на полета бе да определи доколко пилотът е подготвен за конкретния вид самолет. Но докато подпише последния ред в летателната книжка на Холанд и го обяви годен за командир, формално той ще е командирът — „шефът“ — на полета.

Роб се подсмихна. За екипажа бе доста смущаващо да работи с двама командири, но нямаше как. За да получи разрешение да лети с пътници на борда, пилотът първо трябва да бъде изпробван като летец, а единственият начин това да стане, е да го поставиш под зоркото око на инспектиращия командир.

Всъщност никога не е ясно кой дърпа конците…

Роб погледна часовника си. Стига се е разсейвал. Предстояха двайсет минути работа по кабината и още пет часа полет — достатъчно, за да накара Холанд хубавичко да се поизпоти, преди да му подпише досието. Властта над пилота и контролът над грамадното чудовище направо го възбуждаха.

Силният вой на четири мощни двигателя привлече вниманието му и той спря захласнат до стълбичката. Друг 747 боботеше надолу по пистата и огромното му туловище бавно се издигаше във въздуха.

По-хубаво от секс дори! — заключи Роб.

Сложната хореография, необходима, за да излети самолет на голяма авиолиния, достигна кулминацията си към 4:30 ч. Дежурните, широко усмихнати и с шарени коледни шапчици на главите, отведоха последните отрупани с пакети пътници до самолета. Стюардесите също бяха в празнично настроение. Повечето имаха доста години стаж и им се полагаше коледен отпуск. Прибираха се у дома в зимния следобед, а отвъд океана ги очакваха съпрузи, деца, приятели, топли огнища и грейнали елхи.

Вратите се затвориха, обледяването бе отстранено от крилете и „Куантъм“-66 потегли по южната писта на летище Франкфурт, откъдето се издигна величествено в сумрачното небе.

На борда на Полет 66

Петък, 22 декември, 17:10 ч (1610 Z)

Устремен на запад, „Куантъм“-66 прелиташе над английската брегова линия, когато звънецът на стюардесите прозвуча в кабината на командира — неведнъж, а пет пъти поред.

Вътрешният правилник не предвиждаше подобен сигнал. Джеймс Холанд и Дик Роб се спогледаха тревожно. Холанд вдигна интеркома.

— Капитан Холанд.

— Капитане, обажда се Линда от 2Б. Мисля, че един от пътниците има сърдечна криза.

— Много ли е зле?

— Възрастен човек е. Бренда му оказва първа помощ. Беше му лошо още като излитахме, а сега изведнъж се катурна на седалката. Дадохме му кислород, но той почти спря да диша.

— Проверихте ли дали няма лекар в самолета?

— Има, един швейцарец. Каза, че ако искаме да спасим човека, трябва веднага да го закараме в болница.

— Добре, Линда, дръж ни в течение.

Предусетил решението на Холанд, Дик Роб побърза да се свърже с контролната кула.

— Център Лондон, тук „Куантъм“-66. Имаме спешен случай на борда. Моля за незабавно насочване за принудително кацане. — Обърна се към Холанд и повдигна вежди въпросително. Знаеше, че го е изпреварил с решението, но беше сигурен, че Холанд не би протестирал.

Нямаха избор.

— Да кацнем на Хийтроу — предложи бързо Холанд. — Поискай приоритетно обслужване и медицински екип.

Роб повтори искането и получи новите условия за захода. В същото време Холанд зададе курс към Лондон и започна снижение с автопилота. Изписа инициалите на Лондон на бордовия компютър и натисна бутона за активиране. Самолетът пое наляво. Дик Роб скръсти недоволно ръце и се облегна назад.

— Соло изпълнения ли ще правиш? — попита с подчертано негодувание той.

— Моля? — учуди се Холанд.

— В инструкцията е записано, че непилотиращият пилот обслужва компютъра. Сега аз съм непилотиращият пилот.

Холанд го погледна в очите. Дори Роб да е решил да се заяжда, нямаше за кога да спорят.

— Извинявай, Дик, но ти говореше по радиото, а случаят е спешен — каза той с едва прикрита неприязън и посочи компютъра. — Моля те, задай на компютъра курс директно към Лондон и да се приготвим за захода.

— Виж, така вече може — отсече Роб.

В свободното пространство между туристическата и бизнес класата стюардесите и групичка разтревожени пътници се суетяха около дребния мъж, проснат на пода. Бренда Хопкинс — червенокосата стюардеса с лице на топ манекенка, която помогна на Ърнест Хелмс да се качи на самолета — бе коленичила край него и се опитваше да му вдъхне живот. Редуваше дишането уста в уста с масаж на сърцето, за да изтласка достатъчно кръв към мозъка. Косата й бе разрошена, униформата изпоцапана, а чорапите скъсани, но единственото, което я вълнуваше, бе да спаси живота на пътника.