Джон Нанс - Часовникът на Пандора

След малко се чу тропот на тежки ботуши по металните стъпала.

Сержантът пристъпи към генерала и тихичко го предупреди за предстоящото посещение. В същия миг англичанинът връхлетя в стаята.

— По дяволите, какво става тук, генерале?! — изрева вместо поздрав той. — И само не се опитвай да ме будалкаш!

— Подполковник Крандъл! Радвам се да те видя. Да не би да има някакъв проблем?

— Абе ти за идиот ли ме мислиш? Половината ти хора се разхождат вън в защитно облекло, изритали сте сума аероплани от хангара и от стоянката, а в болницата разместват пациентите. Да не би да се готвим за вечеринка, генерале?

— Виж какво…

— Това все още е британска земя и имам нареждания да не допускам боинга, който се опитвате скришом да вкарате тук да се приземи! Ясен ли съм?

— Дейвид, моите нареждания пък са да го приземя безопасно, да задържа екипажа и пътниците вътре и да чакам по-нататъшни инструкции. Въпросът е от хуманно естество. Как ще отпратите тия хора?

— Не зависи от мен. Законно избраното правителство на Нейно Величество взима решенията и дава заповедите, а аз ги изпълнявам. Съжалявам, ако последното решение ти се струва прекалено жестоко, но все пак трябва да се грижим и за британците на острова.

— За бога, Дейвид, пътниците в самолета не са болни, просто може да са били изложени на грипна зараза.

— Ти абсолютно убеден ли си в това?

— Всъщност не, но…

— И аз не съм убеден, тъй че не мога да оспорвам правотата на получените заповеди. Човек с твоите познания по биологическите оръжия би следвало да действа по-предпазливо, но виждам, че ти не си се разтревожил особено. Настоявам да си прибереш изтребителите и да отпратиш боинга.

— Не мога, Дейв — понечи да възрази генералът.

— Можеш, можеш, освен ако не искаш да предизвикаш дипломатическа криза между нашите две страни. Що за наглост, да пращате изтребители да прикрият боинга?! Лондонският център засече тоя фарс още от самото начало!

— Ние сме съсобственици на летището, Дейвид. Имаме законни договори и сме в правото си да приемем всеки американски самолет.

Крандъл махна на адютанта си, застанал чинно отстрани. Адютантът се приближи и тикна радиотелефон в ръцете му. Без да снема поглед от генерала, подполковникът вдигна слушалката и нареди:

— Тук е Крандъл! Блокирайте веднага!

— Какво правиш? — попита подозрително генералът.

— Взимам мерки, генерале. Взимам мерки да опазим суверенитета на Великобритания! — Крандъл се обърна кръгом и напусна стаята.

Сержантът пристъпи към генерала и му подаде червен телефон.

— Сър, обажда се шефът на Военновъздушните сили в Пентагона. Настоява да говори незабавно с вас.

Необичайната гледка — един огромен и два по-малки самолета, прелитащи ниско в късната вечер — озадачи малцината будни жители на тихото селце, намиращо се на петнайсетина километра от базата. Холанд и Роб вече бяха забелязали светлините на пистата пред тях, когато пилотът на единия изтребител ги потърси по радиото.

— „Фокс три“, трябва да ви съобщя, че има промяна в плана.

Холанд не повярва на ушите си.

— Повторете — помоли Дик Роб.

— Имам нареждане да ви изведа от английското въздушно пространство. Заповедта идва директно от Вашингтон. Вашата компания ще ви се обади по сателитния телефон след малко и ще ви съобщи в каква посока да продължите.

— Боже господи, пак ли! — избухна Роб.

Пресичаха 500 метра височина. Обикновено полосата не се виждаше нощем, но този път по цялото й протежение, от подхода до другия й край, нагъсто бяха разположени червени, бели и сини светлини, а редом с тях и… автомобили!

— Блокирали са пистата! — възкликна Холанд.

Роб превключи на честотата на Милдънхол.

— Шейсет и шест, тук кула Милдънхол. — Отговориха им веднага. — Минете на втори кръг, сър! Нямате разрешение за кацане. Полосата е затворена, блокирана е от хора и съоръжения. Моля, потвърдете командата!

Холанд кимна на Роб.

— Кажи им, че сме разбрали.

— Не мога да повярвам — измърмори Роб.

Холанд плавно премести ръчките за газ напред.

— Максимална тяга. Пусни задкрилките на петнайсета позиция — нареди на Роб.

— По дяволите, не можем да висим тук цял ден! — продължи Роб истерично. Вените на врата му пулсираха.

Диспечерът от кулата пак ги подкани:

— Шейсет и шест, повтарям, преминете на втори кръг! Преустановете захода. Полосата е блокирана!

— Задкрилките на петнайсет, ако обичаш — каза Холанд натъртено.