Джон Нанс - Часовникът на Пандора

— И двамата били без защитни костюми, така ли?

— Да, облечени били само в стандартните служебни гащеризони. На втория ден лаборантът се почувствал много зле — висока температура, горещи и студени вълни, силни сърбежи — а няколко часа по-късно същите симптоми се появили и у доктора. Скоро след смъртта на лаборанта той изведнъж изпаднал в състояние на делириум, придружено с истерия като при клаустрофобичен пристъп. Успял да разхерметизира помещението, отворил аварийния изход и избягал.

Андреас Хауптман си наля чаша вода от каната на масата. Цайтнер забеляза, че ръцете му треперят, но беше толкова стъписан от чутото, че не се сети да му помогне. Хауптман изпи водата, внимателно остави чашата и отново впери поглед в Цайтнер.

— Моите хора веднага взели служебния хеликоптер и се опитали да го спрат, но го открили едва след като счупил прозореца на колата на американския професор, когото издирвате. Забелязали автомобила насред полянката в мига, когато докторът побягнал в гората, и го проследили. Няколко минути по-късно докторът се върнал на същото място, но колата и професорът вече не били там.

Хауптман си пое дъх и продължи, като възбудено размахваше кокалестите си ръце.

— Директорът на филиала е знаел, че съдържанието на счупения флакон е извънредно опасно. Когато в горичката открили парченца стъкло от строшения прозорец на колата, веднага изпратил хора да издирят шофьора й. Претърсили района и намерили картончето с името и адреса на американеца, което явно се е откъснало от багажа му. Уплашили се, че той няма как да разбере, че е заразен, и се обърнали към вашето министерство за помощ. По това време аз бях извън страната и чак днес по обяд научих, че са ви докладвали за грип.

— Само дето не е грип — каза тихо Цайтнер.

— Да, за жалост не е грип, а нещо много по-сериозно и страшно… нещо смъртоносно.

— Все пак какво точно е имало във флакона? — Цайтнер отчаяно разпери ръце.

Хауптман сведе поглед към пода.

— Не можем да кажем със сигурност.

— Как така не можете? Нима…

Хауптман въздъхна.

— Известно ви е, че в бившия Съветски съюз имаше много центрове за биологически изследвания. Миналата година ръководителите на две такива заведения се свързаха с нас. Искаха да ни продадат резултатите от дългогодишния си труд срещу твърда валута. Споразумяхме се тайно да купим голяма част от изследванията им с надеждата, че сред тях ще открием разработки на лекарства и ваксини, изгодни от търговска гледна точка. Макар че повечето проби бяха добре съхранени и документирани, много от доставките пристигаха в ужасен безпорядък — например живи вирусни култури наедно с бацилни култури — а някои от флаконите направо нямаха обозначение или придружаваща документация. Не знаехме какво получаваме, докато не разопаковаме пратките. Преглеждахме ги внимателно и ако нещо не беше правилно документирано, го унищожавахме на място във филиала в Хамбург, преди да препратим останалото в Бавария. Но последната пратка е била погрешно адресирана от руснаците директно до Бавария и тамошният директор сметнал, че вече е прегледана от нас.

— С други думи, дори нямате понятие…

— Точно така — кимна бавно Хауптман. — Онова, което причини смъртта на двамата, може да е от вирусен, бактериологичен или дори от химически тип, но най-вероятно е вирус.

— Боже мой! Значи не разполагаме с никакви изходни данни!

Хауптман продължи, подбирайки думите си бавно и внимателно:

— Днес се свързахме с бившия главен изследовател на руската лаборатория, с когото не бяхме разговаряли, защото вече живее в Украйна. За щастие се оказа, че е запазил подробни служебни дневници от онези години. Съобщи ни някои важни неща, които не ни бяха известни. Може би западните разузнавания са ги знаели или поне са ги подозирали, но не и ние, от частния сектор.

— Не разбирам.

— Хер Цайтнер, въпросният институт е бил военен научноизследователски център за биологически оръжия. Десетилетия наред са търсили ефикасни средства за масово унищожение на хора — отглеждали са вирусни и бактериологични болестотворни агенти. Разработвали са и съответните ваксини, предназначени обаче само за съветската армия и съветския народ. В процеса на работата попаднали на група патогени, предимно видоизменени вируси, включително и една ранна форма на вируса, неотдавна идентифициран в Африка. Всички те имат редица общи характеристики: разпространяват се за няколко дни, предават се по въздуха или чрез допир, предизвикват бърза инфекция и скорошна смърт. Убиват по различни начини, но винаги особено мъчително: унищожават телесните тъкани, разрушават определени органи, причиняват невероятно висока температура или блокират кръвоснабдяването, започвайки от мозъка. Още никой не е открил ваксина срещу тях, а и надали скоро ще открие. Дори генералите се изплашили от непознатите вируси и съветските власти не посмели да ги използват като оръжие. Веднъж пуснати срещу врага, те могат лесно да се върнат обратно в Русия и да унищожат цялото й население. Затова, щом установели, че са попаднали на вирус от тази група, складирали всички проби от него в специален бункер под лабораторията, наречен резерв „Омега“.