Джон Нанс - Часовникът на Пандора

— Не можело да променим часа на интервюто с Ен Би Си, представяш ли си? Току-що говорих с продуцента им — Кейси не знам кой си — и това копеленце… — Последната дума изрече тихичко, почти заговорнически.

Роджър ококори очи и постави пръст на устните си.

— Заблуден млад негодник повече ли ти харесва? — прошепна преподобният Уилсън.

— По-хубаво е. Нали знаете, и стените имат уши.

— Добре де, заблуден млад кретен! — театрално провлече Уилсън с прословутия си южняшки акцент, произнасяйки думите с особен сарказъм, сякаш усещаше на езика си тяхната жлъчност. — Бил ангажирал някаква си филмова звезда за шоуто в четвъртък. Ами ако не пристигнем навреме довечера? Ще изтървем предаването!

— Не се притеснявайте, сър, ще заминем с по-късен полет. Ще се обадя да сменя билетите.

Уилсън ядосано тръсна глава.

— Не можем да си позволим да висим във Франкфурт, Роджър. Искам, още щом кацнем, да хванеш когото трябва и да му обясниш кой съм аз, та да уреди да духнем начаса. Запази места за Лондон с конкорд. Нямам никакво намерение да изтърва това предаване по телевизията. Публиката е много голяма, а и сега е моментът да почнем рекламата на новата книга.

Роджър въздъхна и нервно потри ръце. Мразеше да спори с шефа си, но в случая нямаше избор.

— Все пак, това интервю нещо ме притеснява. Знаете, че могат да ви хванат натясно за данъците на болницата в Канзас.

— Знам, знам, но все ще се оправя. Нали с Божията помощ вече четирийсет години се оправям?

— Сър, а не ви ли минава през ум, че сам Бог може да ни е пратил точно на този полет, за да ви предпази от участие в предаването? — Подобни доводи по-рано въздействаха успешно на пастора.

Уилсън изсумтя. Вбесяваше се, когато помощникът му се окажеше прав. Кой знае повече — преподобният Гарсън Уилсън или тоя дипломиран мърльо до него? Но дали все пак не е станал жертва на жаждата си за слава? Ако телевизията надуши скандала и насочи общественото внимание към данъчните облекчения на веригата болници „Уилсън“, делата му ще пострадат сериозно. А основното ми дело е да спасявам човешки души , напомни си той. Не биваше да забравя, че хората вече имат изградена представа за него.

Изпъна гръб в луксозното кресло и си придаде строг вид. Видя се как стиска Библията и с най-праведно изражение говори пред гора от микрофони, тикнати в лицето му. Моето дело, господа, е да разпространявам Божието слово чрез Светото писание. Както винаги фразата му прозвуча великолепно. В края на краищата той е свещеник, а не счетоводител, и служи на Бога, а не на данъчната инспекция.

Сега не му се слушаха чужди възгледи. Искаше само да се добере по-скоро до Ню Йорк.

На трийсетина седалки разстояние зад тях Кийт Ериксън подаде телефонната слушалка на жена си Лиза и прехапа устни. Децата бяха добре, а пък балдъза му прие спокойно новината, че ще пристигнат със закъснение. Сигурно ще изпуснат самолета от Ню Йорк за вкъщи.

Лиза поговори първо с двегодишния Джейсън, а после с петгодишния Томи. Третото им дете беше още бебе, но Лиза настоя да извикат и него на телефона, за да си погукат. Кийт си представи как балдъзата се пули с досада.

Дали ще успеят да настанят пътника с инфаркта в болница, та да си продължат полета? Цяла година уговаря Лиза, докато я придума да заминат на почивка без децата.

— Естествено, децата се нуждаят от майчини грижи, но аз пък се нуждая от любов! — убеждаваше я той.

— А защо чак в Европа? — възрази тя.

Помнеше много добре отговора си.

— За да не им се обаждаш всеки ден.

Но тя пак им се обаждаше всеки ден, сякаш обхваната от някаква мания за отмъщение. Още от самото начало пътешествието се оказа пълен провал. На летището в Де Мойн тя забави полета с безкрайна прощална сцена — обляна в сълзи, прегръщаше ту едното, ту другото дете, докато накрая ги разрева и тях. По целия път до Франкфурт не спря да се тюхка и вайка, а на летището се лепна за телефона и два часа чака майка й и децата да се върнат от обичайната си вечерна разходка. Ала най-ужасна бе реакцията й, като разбра, че самолетът ще закъснее. Той вече се плашеше от сълзливите й сцени, от мрачните й настроения и от яростното й негодувание, че я е откъснал от дома.

В продължение на две седмици, вместо да разглежда забележителности, тя непрекъснато сновеше и търсеше телефон да се обади на децата. Не я интересуваха нито исторически паметници, нито секс, камо ли пък той самият. Принудителната раздяла с децата заемаше изцяло мислите й. В хотелската стая в Париж му кресна, че го мрази, задето я накарал да ги изостави. „Ти си виновен за всичко! — викаше с подивял поглед и подскачаше около леглото. — Искаш да ми отнемеш децата! Нарочно си го намислил!“